Выбрать главу

— Благодаря — промълви девойката, вече разкайвайки се за избухването си. Тя хвана приятелката си подръка и продължиха напред много по-спокойно.

— Успех! — прошепна Саная.

След като взеха Кристалния меч от двореца, двете момичета тръгнаха на път. Първия ден те трябваше да стигнат до пропастта, през нощта да преминат, на следващия ден да стигнат до Синру, където беше Окото на Салюна, през нощта да го вземат и после да тръгнат обратно. Ако нещо не се объркаше, щяха да са си вкъщи един ден преди да е изтекъл фаталният срок.

През първия ден нищо интересно не се случи. Понеже не носеха никаква храна със себе си, се наложи да убият един салюн за обяд. Скъпоценният камък бе кръстен на тях, защото очите им наистина приличаха на скъпоценности. Иначе беше малко животинче, покрито с жълтокафява пухкава козина. Някои хора си ги взимаха за домашни животни, тъй като бяха много сладки.

Привечер стигнаха Границата. От другата страна се простираха горите на Мъжката половина. Никой не се мяркаше, но Айона и Киташа знаеха, че гъмжи от шпиони, готови да ги убият. За мъжете от онази страна на Границата не можеше да има нещо по-хубаво от изчезването на Женската половина, така че сега всеки човек оттам беше нащрек за крадли.

Те изчакаха, докато се стъмни съвсем и тогава Айона хвърли едно зрънце в бездната. Внезапно букет от разноцветни лъчи избухна от пропастта. Двете девойки прикриха очите си. От светлините започна да се оформя мост, който изглеждаше все по-стабилен и по-стабилен. Беше разположен по-ниско от ръба на Границата, така че, ако някой погледнеше, нямаше да ги забележи. Момичетата внимателно се спуснаха до моста и притичаха приведени. Благополучно достигнаха до другата страна и легнаха да спят под едно дърво.

На сутринта ги събуди далечен тропот на копита. Имаха достатъчно време да се опомнят и да се скрият зад дърветата. Един странник на кон мина съвсем наблизо, но не ги видя. Айона мислено благодари на хората, които се бяха сетили да я оставят да живее по крайните квартали, където се бе научила да не издава и звук, докато опасността отмине. Тя можеше да го докосне, ако искаше, толкова беше близо. Явно бе някакъв часовой. Непознатият отмина нататък, без да забележи нищо. Разбойничките си отдъхнаха и продължиха навътре в гората. Цял ден вървяха на запад и късно следобед достигнаха Синру.

Той беше най-големият град в Мъжката половина, а също и нейна столица. През главната порта непрекъснато влизаха и излизаха мъже. Момичетата ги зяпаха учудено. За пръв път виждаха толкова мъже да се разхождат свободно, без никой да им заповядва. И тогава видяха една робиня. Тя отиваше за вода и се опитваше да не пречи на движението, но все пак се оказа на пътя на един млад мъж. Той я блъсна грубо и измърмори някаква ругатня. Айона скочи разгневена и щеше да се спусне надолу, ако Киташа не я бе спряла. Как смееше един мъж да се отнася така с една жена! Разбира се, ако принцесата бе блъснала някой роб на улицата и го беше наругала, нямаше да обърне внимание. Но това бе жена! Айона очакваше жената да предизвика мъжа на дуел, но вместо това тя се изправи и побърза да налее вода. След това почти тичешком се прибра в града. Принцесата гледаше изумена. Какво й имаше на онази жена? Защо не го предизвика? Как можеха изобщо да търпят подобно нещо? Тя стисна зъби. Имаше нещо сбъркано в тази половина. Жените не бяха робини! Те бяха бойци. Мъжете бяха предназначени за роби! Или пък не?

Докато Айона размишляваше, слънцето залезе. Време беше да свършат най-опасната част от задачата.

Разбойничките се промъкнаха до задната врата на двореца. Той беше напълно точно огледално копие на този от другата половина, така че принцесата знаеше откъде да минат. Статуята на Ритох се намираше в голяма зала в центъра на палата. Трябваше възможно най-бързо да вземат камъка и да изчезнат, преди още да е обявена тревога. Нямаше да е лесно, защото из целия замък сновяха пазачи, а и в самата зала можеше да има капан. С ловкостта на изпечена крадла, Киташа се справи с ключалката и двете влязоха вътре. След многобройни завои и няколко на косъм избегнати сблъсъка с охраната, те се приближиха до целта си. Сега им предстоеше да изминат един много дълъг коридор, пресечен с друг, и щяха да са стигнали. Въпросът бе, че по коридора нямаше никакви ниши или врати, където да се скрият. Ако пазачите минеха по пресечния коридор, щяха да ги хванат. Двете приятелки поеха дълбоко дъх и запристъпваха тихо към вратата на залата. След като бяха минали почти цялото разстояние, страховете им се сбъднаха. Откъм пресечния коридор се чуха стъпки и разговори. Момичетата се спогледаха. Притиснаха се силно до стената. Можеха само да се надяват, че мъжете ще отминат, без нито един да погледне към тях. Но, за нещастие, пазачите бяха решили, че няма смисъл да обикалят целия дворец, след като могат да чакат крадлите и пред вратата на залата и се насочваха право към нея. В момента, когато първите завиха зад ъгъла, Айона все още не бе сигурна какво да прави. Няколко мига всички стояха вцепенени. Мъжете — защото бяха изненадани, а жените — защото не знаеха какво да направят. Принцесата ги преброи. Бяха повече от двайсет. Дори двете със силната й приятелка нямаше да успеят да се справят.