— Ама какво става?! Чакам аз, чакам отвън, а тебе те няма, влизам тука и го намирам тва нещо да те стиска за гръкляна, а наоколо изглежда като касапница. Ще ми обясниш ли кво става?
— По пътя. Давай да се махаме оттук — едвам изхриптя Айона, разтривайки гърлото си.
Двете приятелки се измъкнаха благополучно от града, защото никой не бе вдигнал тревога. По пътя към границата принцесата разказа на Киташа премеждията си. После поиска да узнае какво бе станало отвън, докато траеше битката.
— О, отвън също се трепахме яката, ама, нали ти казах, трийсетина момченца не могат да се изправят срещу мен, та ги разбих. — Разбойничката изглеждаше много горда от себе си.
Цял ден вървяха. В Мъжката половина нямаше салюни, но имаше гристи. Те изглеждаха ужасно — целите лигави и покрити с брадавици, — но месото им беше най-вкусното нещо на света. През нощта достигнаха Границата. Използваха второто вълшебно зрънце и преминаха спокойно. От другата страна вече се чувстваха трусове, породени от вулкана. Цялата земя се тресеше. Момичетата се усещаха съвсем у дома си, така че легнаха и заспаха съвсем близо до бездната. На сутринта се събудиха свежи и почти забравили премеждията от по-миналата нощ. Продължиха с бодра крачка към Сакру (това беше столицата на Женската половина, където те живееха). Следобед си бяха вкъщи. Преди да занесе камъка в залата при статуята на Тавинга, Айона отиде да види Саная.
Учителката беше много щастлива.
— Радвам се да те видя жива и здрава, моето момиче. Значи си успяла, така ли?
— Разбира се, Саная! Доказах ли ти, че съм достойна да бъда Избрана?!
— Със сигурност, Айона. Не съм искала да те обидя, просто смятах, че си много млада за такава трудна задача. Сега, моля те, иди и сложи онзи проклет камък на място, защото от тези непрестанни трусове получавам морска болест.
Наистина Саная изглеждаше променена. Принцесата не можеше да каже какво точно беше различно, но със сигурност чувстваше промяната. Тя се престори, че нищо не е забелязала и отиде да сложи Окото на Салюна, където му беше мястото. Щом го постави в тесния отвор, земята потръпна още веднъж и застина. Така беше много по-добре. Още двайсет години нямаше да се тревожат за оцеляването си.
Отсега нататък Айона трябваше да се научи не да краде, а да брани от крадци. За тази цел беше най-добре да тръгнеш из града с доста пари и ако до вечерта все още всичките са в теб, значи си професионалист. В началото момичето оставаше с две-три монети в джоба и беше много отчаяно. Принцесата знаеше как да краде, но това знаеха и повечето жени в града. Ала постепенно тя се научи да различава нехайно минаващата крадла от честната жена. След няколко години можеше от един поглед да каже дали човек е честен или не. После дойде ред на безкрайните тренировки. Случката в Синру й показа, че не е достатъчно издръжлива, за да запази живота си. Досега Айона можеше да размахва меч около 4–5 часа, но след многобройните всекидневни упражнения това време се увеличи на 6, 7, 8 часа. Една година преди да е изтекъл десетгодишният срок, тя умееше да посича неприятели в продължение на 10 часа. Принцесата се съмняваше, че може да има толкова многоброен враг, който 10 часа да приижда и да не е избит.
По време на всичките тези години Айона скришом наблюдаваше Саная. Така и не можа да разбере какво е станало с нея, но поне определи различията. Обичайното прокарване на ръка през косата го нямаше. Любимите думи и изрази бяха изтрити от езика й. Привичните й гримаси бяха също безследно изчезнали. Саная не беше на себе си. През цялото това време принцесата не зададе нито един въпрос. Тя бе търпелива и знаеше, че ще дойде момент, когато ще разбере всичко.
И ето че дойде денят, когато стражите на границата съобщиха, че Мъжката половина е започнала да потреперва от надигащия се вулкан. Отсега-нататък щеше да има пет дни, през които или щяха да опазят камъка и да станат единствени господарки на Кралството, или щяха отново да го загубят и след едно десетилетие пак щеше да се наложи да спасяват живота си. Освен важната вест, която накара всички жени да застанат нащрек, пазачките споменаха, че отново една група от около 15–20 робини е успяла да премине границата и се е насочила към Сакру. Айона въздъхна с отегчение. Пак трябваше да им обяснява всички правила.
Привечер групичката бежанки достигна портите на града. Принцесата и няколко приближени (и Киташа, разбира се) вече ги очакваха. Пристигащите се оказаха много разнородна група. Най-младата от тях беше едно момиче на около 13 години, а най-старата — една бабичка с бастун на 75–80. Айона се зачуди как изобщо са успели да избягат, но не позволи на мислите си да й попречат.