— Добре дошли в Женската половина — започна тя. — След като сте избягали от онези варвари отвъд Границата, значи тук би трябвало да ви хареса повече.
— Е, чак пък варвари… — обади се една.
— Наистина, не бяха чак толкова лоши — допълни друга.
Принцесата ги гледаше изненадано. Всяка жена, която бе успяла да се измъкне от лапите на мъжете, разказваше какви животни са те и колко са ужасни.
— Добре, няма да ви питам защо сте избягали, щом смятате, че не са „толкова лоши“ — каза Айона, когато си възвърна дар слово, — но знайте, че тук имаме закони. Вие имате право на три дни престой в двореца, докато намерите къде да живеете. След това ви изхвърляме. Ако искате — крадете, ако искате — работете честно. Но повече не ми се мяркайте пред очите, освен ако не сте се издигнали дотолкова, че да имате право да влизате в палата. Имате ли някакви въпроси?
— Да. — Това беше бабичката. — Докато сме в двореца, навсякъде ли ще можем да влизаме или има забранени места?
— Няма забранени места — отвърна спокойно принцесата. — Вие сте наши гости и можете да ходите, където пожелаете. Още нещо?
Нямаше повече въпроси, така че ги настаниха по стаите и ги оставиха на спокойствие. Айона и Киташа застанаха на стража пред вратата на залата със скъпоценния камък. Цяла нощ нищо не се случи, пък и беше толкова тихо, че към 5 часа и на двете започна да им се приспива. Айона много добре съзнаваше, че ако заспи, това може да означава загубата на магическия камък. Но никой не дойде цяла нощ, защо пък точно сега да идва? Клепачите й натежаваха все повече и повече. Виждаше, че и приятелката й е готова да заспи. Все пак, едва ли можеха да стоят четири нощи без да мигнат. Пет минутки можеха да си позволят…
Айона стресната отвори очи и видя сънената си приятелка, която — като нея — се бе сепнала в съня си. Слънцето нахлуваше през прозорците. Значи беше поне осем часа. Бяха спали най-малко три часа! Двете се спогледаха уплашено и едновременно посегнаха да отворят вратата. Две въздишки на облекчение се изплъзнаха от тях, когато видяха, че Окото на Салюна е все още на мястото си. Ослушвайки се, разбраха какво ги е събудило. Шум от стъпки, придружени със странно топуркане, ехтеше по коридора и се приближаваше все повече. Двете момичета застанаха в бойни позиции. Но щом видяха кой идва, отпуснаха оръжията. Иззад завоя излезе бабичката от Мъжката половина с бастуна си и се насочи към тях.
— Излязох малко да пообиколя и видях, че дворецът ви е доста тих и празен — отбеляза тя.
— По това време (имам предвид петте дни за отбрана) в двореца са само пазачките, които се опитват да бъдат абсолютно безшумни — обясни Айона.
— Разбирам. Дали ще мога да разгледам залата зад вас? — Бабичката погледна зад гърбовете им. — Чух, че тук държите онзи скъпоценен камък.
— Разбира се, запо… — Айона примигна. За момент й се стори, че бастунът проблясва металически. Глупости, беше си обикновено дърво. Тя поклати глава. Как можеше да пази камъка, като й се привиждаха разни неща!? — Извинявайте, малко ми стана лошо. Заповядайте!
— Между другото, казвам се Сабела. Просто, за да не си мислите за мен като за „бабичката“ — спомена жената, докато влизаше.
— Ама, моля ви се! Никой не си мисли… — двете се спогледаха засрамени.
— Нищо, нищо, аз не се сърдя. Вярно е, че съм стара. — Сабела с интерес разглеждаше залата. — И кой пази сега това съкровище? Някаква магия?
— Не, само ние и многото стражи в двореца — поясни Киташа.
— Сигурни ли сте, че няма магия? Отнякъде дочух, че имате голяма магьосница — някаква Саная.
— Тя прави магии, но не и в този случай.
— Много ви е хубава залата. Аз ще тръгвам, защото дворецът е голям — извини се старицата и се запъти към вратата. — Много ми беше приятно. Скоро пак ще се видим.
Принцесата и приятелката й излязоха и затвориха вратите след себе си. Едва застанали отново на местата си, те чуха как някой тича към тях. Този път това беше 13-годишното момиче.
— Приятно ми е, аз съм Лирана — тя стисна ръката на Айона и после на Киташа. — Да сте виждали баба ми Сабела скоро?
— Току-що беше тук — обясни Айона с пресилена усмивка. Пресилена, защото усети как момичето пъха в ръката й листче хартия. — Мисля, че тръгна натам — посочи тя.
— Много ви благодаря. Цял ден я търся. Този дворец е огромен.
И Лирана хукна в указаната посока.
— Извинявай, Киташа, дали ще можеш да се оправиш сама за малко? Трябва да отида до тоалетната. — Принцесата извинително се усмихна.
— Естествено, отивай. Но не се бави, защото сигурно скоро ще се появи орда подивели мъже, които са избили всички по пътя си и идват за нас — Киташа се засмя при тази мисъл. — Разбира се, че ще се оправя. Не е зле и да поспиш малко — посъветва я тя с наставнически тон.