— Знаеш ли, никак не беше лесно да застрелям новата си приятелка, която ми помогна толкова много — призна Айона. — Ужасно се притеснявам за Саная. Смятам направо да продължа към Мъжката половина и да я измъкна оттам. Ще ми помогнеш ли?
— Ти още ли не си разбрала, че е безсмислено да ме питаш такива неща? — изсумтя Киташа. — Давай да тръгваме!
На коне им отне много по-малко време и след около два часа бяха при Границата. Решиха, че конете могат да прескочат бездната и се засилиха. Конят на Айона нямаше проблеми, но животното на Киташа беше уморено от тежестта й и се подхлъзна на самия ръб. Слава богу, девойката успя да скочи преди да полети с него в бездънната пропаст. Сега вече се забавиха, защото трябваше едната да върви, а другата да язди. Но въпреки това стигнаха Синру преди мръкване. Оставиха коня в гората и слязоха надолу към града. Преструваха се на робини, макар че не им се отдаваше много (Айона бе готова да предизвика някакъв минувач, когато той без да иска я блъсна). Попитаха една жена къде са Подземията и тя им обясни как да стигнат, въпреки че ги гледаше странно. Накрая им каза, че са луди да отиват там. Те свиха рамене и тръгнаха според указанията. Първата пречка бяха двамата пазачи пред вратата. Не можеха да ги убият пред всички. Но понеже и двете бяха хубави, не им беше трудно да накарат двамата мъже да дойдат да си „поговорят“ в една тиха уличка, където пазачите останаха да лежат с прерязани гърла и без ключове. Девойките се опитаха колкото могат по-незабележимо да отключат вратата и да се вмъкнат вътре.
Зад вратата беше много тихо и влажно. Дълги каменни стълби слизаха надолу в мрака. Хванати за ръце, двете приятелки заслизаха по стъпалата. Тъкмо когато и последната оскъдна светлинка от вратата се изгуби, отдолу се появи бледото пламъче на далечна факла. Докато слизаха надолу, и двете жени усещаха по нещо леко и ефирно, докосващо лицата и ръцете им. Предполагаха, че сигурно са паяжини, но нищо не виждаха. Освен това усещаха леко туптене под краката си — може би това беше надигащият се вулкан? Най-сетне стигнаха додолу. На мъждивата светлина на единствената факла се очертаваше ужасяваща картина. Подът бе покрит като килим със стари и изсъхнали скелети. Но по-ужасното бе по стените. В многобройните окови висяха полуразложени трупове. В няколко клетки, висящи от тавана, също имаше тела. В началото не можаха да различат Саная. Но когато я видяха, огромно облекчение измести ужаса в душите им — тя беше жива и, макар че беше в парцали като труповете, изглеждаше доста добре. Девойките се спуснаха да я прегръщат. Радостни сълзи закапаха от очите и на трите жени. Принцесата разказа техните премеждия и поиска да разбере какво се е случило с учителката й.
— Това, което ти е казала Лирана, е вярно. Отвлякоха ме и ме държат тук. Опитах се да ти помогна и явно съм успяла. Слушайте, трябва да ви кажа нещо за този Харниг. Той не е магьосник. Той е същество от друг свят.
— КОЛКО ВЯРНО, МИЛА САНАЯ — гласът долетя отвсякъде. Айона и Киташа се огледаха, но не видяха никой или по-точно нищо. — НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ, СКЪПИ МОИ, ТА ВИЕ СТЕ ВЪТРЕ В МЕН. НЯКОИ МЕ НАРИЧАТ ПОДЗЕМИЯТА, А ДРУГИ — ХАРНИГ. НО ТЕ НЕ РАЗБИРАТ, ЧЕ ГОВОРЯТ ЗА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО. САМО ВАШАТА САНАЯ ЗНАЕ И ЩЕ ТРЯБВА ДА УМРЕ. ТЯ Е ХИТРА. ИЗПОЛЗВА МОЯТА МАГИЯ, ЗА ДА ЗАЩИТИ ВАС И УСПЯ, КОЕТО НАЙ-МНОГО МЕ ДРАЗНИ. АЗ МОГА ДА ВНУШАВАМ МИСЛИ, ОТ КОИТО СЕ УМИРА. НО НАЙ-ОБИЧАМ, КОГАТО НЯКОЙ УМИРА ОТ ГЛАД ИЛИ ЖАЖДА, ДА МУ ИЗПРАТЯ НАЙ-УЖАСНИЯ МУ КОШМАР. ЗА САНАЯ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ НОСИХА ХРАНА И ВОДА, ЗАЩОТО МИ ДОПАДАШЕ. НО СЕГА Е ВРЕМЕ ВСИЧКИ ДА УМРЕТЕ.
— Усетихте ли едни ефирни, летящи неща, като влизахте? Това са неговите тайни мисли — обясни шепнешком Саная. — Разбрах как да го унищожа, но не мога да се измъкна от проклетите окови. Слушайте, трябва да хванете едно от тях и да го донесете тук, на светло, да му покажете собствената му тайна мисъл. После трябва да го разпорите с Меча и да пъхнете Окото на Салюна вътре. Накрая го занасяте отново горе и той е мъртъв. Това същество е причина за всичките ни неприятности — той е създал двата вулкана и той ги поддържа. Ако го убиете, няма да има никаква нужда отново да влизаме в Мъжката половина.
Трябваше да го убият. Това бе единственият им шанс да се измъкнат оттам. Те тръгнаха обратно нагоре.
— ХЕЙ, ГЛУПАЧКИ, ДА НЕ МИСЛИТЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ ПУСНА ДА ИЗЛЕЗЕТЕ?! АЗ КОНТРОЛИРАМ И ВРАТАТА. КАКВО ЩЕ ПРАВИТЕ ТАМ?
Без да обръщат внимание на крясъците му, двете приятелки продължаваха да се изкачват, докато стигнаха до мястото с прелитащите неща. Сега вече, при опитите си да ги хванат, те установиха, че летящите са много бързи. След много време, вече уморена от размахване на ръце в празното пространство, Айона чу: