— Наметалото му черно ли е? — добави Мат. — Може ли да се види лицето му?
Евин изгледа нерешително първо единия, после другия, но Мат пристъпи заплашително към него и той заговори бързо.
— Разбира се, че му видях лицето. А наметалото му е зелено. Или може би сиво. Променя се. Сякаш се слива с цвета на всяко нещо, до което застане. Някой път не можеш да го забележиш, дори и да гледаш право в него, ако не се помръдне. А нейното е синьо, като небето, и десет пъти по-разкошно от най-празничната дреха, която съм виждал. И освен това е десет пъти по-красива от всяка жена, която съм виждал. Явно, че е някоя знатна дама, като в приказките.
— Какви ги приказваш? — възкликна Ранд.
— А бе аз щях да ти кажа — промърмори Мат, — но ти ме хвана да ти помагам — Той млъкна за миг, отвори очи и изгледа сърдито Евин. — Пристигнаха снощи — продължи Мат. — И взеха стаи тук, в хана. Видях ги когато дойдоха. А пък конете им, Ранд. Никога не съм виждал толкова високи и стройни коне. Сякаш могат да препускат цяла вечност, без да спират. Струва ми се, че той работи за нея.
— На служба е — намеси се Евин. — В приказките се казва „на служба“…
Мат продължи все едно че Евин не беше се обадил.
— Тъй или иначе, той я слуша. Изпълнява всичко, което тя каже. Само дето няма вид на ратай. Може би е войник. А как само носи меча си, сякаш направо е част от него, като ръка или крак. Пред него охранниците на търговците приличат на палета. А пък нея да видиш само, Ранд! Такава като нея не може и да си представи човек. Сякаш е излязла от някоя приказка на веселчун. Тя е като… като… — Младежът млъкна за миг и изгледа Евин кисело. — …като знатна дама — завърши той описанието си с въздишка.
— Но кои са те? — попита Ранд.
С изключение на търговците, които изкупуваха табак и вълна веднъж годишно, и на амбуланти, в Две реки никога не идваха чужденци — или почти никога. При това повечето търговци и амбуланти идваха по тези места от много време насам, така че всъщност можеше и да не се броят за странници. Просто външни хора. Е, преди пет години в Емордово поле бе пристигнал един истински чужденец, който търсеше убежище заради някаква неприятност, сполетяла го в Бейрлон, но не се задържа дълго.
— Какво ли търсят тук?
— Какво търсят тук ли? — възкликна Мат. — Изобщо не ме интересува какво търсят. Странници, Ранд, при това такива странници, за каквито не си и сънувал. Представяш ли си!
Ранд зяпна, после затвори уста, без да каже нищо. Ездачът с черното наметало така го беше изнервил, че се чувстваше като котка, подгонена от пес. Просто това, че по едно и също време около селото се бяха появили цели трима странници, му се струваше някакво ужасно съвпадение. Трима, ако този с променящото цвета си наметало не ставаше понякога черен.
— Тя се казва Моарейн — поясни Евин. — Чух го от него. Моарейн, така я нарича той. Лейди Моарейн. А той е Лан. Премъдрата може и да не я харесва, но на мен ми допада.
— Защо мислиш, че Нинив не я харесва? — попита Ранд.
— Тази заран тя попита Премъдрата за посоките — отвърна Евин. — И я нарече „дете мое“. — Ранд и Мат подсвирнаха едновременно през зъби, но Евин побърза да им обясни: — Лейди Моарейн не знаеше, че тя е Премъдрата. После, като разбра, й се извини. Наистина. След което я запита за някои билки, както и кой кой е в Емондово поле, при това със същото уважение като всяка друга жена в селото — дори с по-голямо, отколкото някои. Тя непрекъснато разпитва — на каква възраст са хората, откога живеят тука и… ох, не знам какво още. Все едно, Нинив й се сопна. А после, щом лейди Моарейн се отдалечи, Нинив я изгледа така, сякаш… е, погледът й никак не беше дружелюбен. Сигурен съм.
— Е? — каза Ранд. — Всички знаем какъв е нравът на Нинив. Когато Кен Буйе я нарече дете миналата година, тя го халоса с тоягата си по главата, а той е член на Селския съвет, при това е достатъчно стар, за да й бъде дядо. Тя кипва от какво ли не и докато се обърне, ядът й е минал.
— За мен и това е прекалено дълго — промърмори Евин.
— Не ме интересува кого халосва Нинив — изкикоти се Мат. — Стига да не съм аз. Ей, това ще е най-добрият Бел Тин за всички времена. Веселчун, лейди… може ли човек да мечтае за нещо повече? Даже няма нужда от фойерверки.
— Веселчун ли? — възкликна Евин.
— Хайде, Ранд — продължи Мат, без да обръща внимание на хлапака. — Свършихме си работата. Да идем да го видим.
Той се заизкачва по стъпалата, а Евин се затече след него и извика: