Погледна Мат и долови същия израз на почуда, който сигурно беше изписан и на собственото му лице. Наклони ръка, тъй че Мат да види монетата му, но не и Евин, и вдигна въпросително вежди. Мат кимна и за няколко мига двамата се загледаха напълно объркани.
— Каква ли ще е тази работа? — отрони най-сетне Ранд.
— Не знам — отвърна твърдо Мат. — Каквато ще да е. Аз обаче няма да си я харча. Дори когато дойде амбулантът. — И приятелят му прибра монетата в джоба си.
Ранд кимна и с бавно движение също прибра своята. Не беше сигурен защо, но необяснимо по каква причина му се струваше, че Мат е прав. Монетата не трябваше да се харчи. Не и след като си я получил от нея. Можеше да измисли куп неща, за които среброто можеше да послужи, но…
— Мислите ли, че и аз трябва да запазя моята? — Мъчително терзание бе изкривило пълното лице на Евин.
— Не, освен ако сам не искаш — отвърна му Мат.
— Мисля, че на теб ти я даде да я похарчиш — каза Ранд.
Евин изгледа парата си, после поклати глава и напъха сребърното петаче в джоба си.
— Ще я задържа — промълви той тъжно.
— Ей, трябва да видим и веселчуна — сети се Ранд и очите на по-малкото момче отново светнаха.
— Ако изобщо се събуди — добави Мат.
— Ранд — попита Евин, — ама наистина ли има веселчун?
— Ще видиш — отвърна му Ранд със смях. Беше ясно, че Евин така и няма да повярва, докато не го види със собствените си очи. Рано или късно, трябва да слезе.
Откъм Коларския мост се надигна врява и Ранд вдигна очи да разбере какво е станало. Десетки селяни, от белокоси старци до едващо проходили сополанковци, бяха обкръжили с радостни възгласи огромен фургон, теглен от осем коня. Издутото му покривало бе отрупано с вързопи, увиснали на гроздове. Най-после пристигаше и амбулантът. Странници и веселчун, фойерверки и амбулант. Това щеше да е най-хубавият Бел Тин за всички времена.
Глава 3
Амбулантът
Все още обсаден от тълпата — селяни и фермери от околността, дошли за празника — амбулантът дръпна поводите на конете и ги спря пред странноприемницата. От всички околни улички заприижда още народ и мястото около огромния фургон, чиито колелета бяха по-високи от един човешки бой, се изпълни с нетърпелива глъч. Погледите на всички бяха вперени в амбуланта, седнал на капрата.
Собственикът на фургона се казваше Падан Фейн, блед, мършав човечец с възлести ръце и дълъг клюнест нос. Откакто Ранд се помнеше, Фейн, който непрекъснато се подхилваше и се смееше на глас, сякаш знае някоя шега, която другите още не са чули, всяка година в началото на пролетта идваше в Емондово поле.
Звънчетата по конските сбруи издрънчаха и впрягът спря пред портите тъкмо когато вратата на хана се отвори и от него се изсипа целият Селски съвет, предвождан от майстор ал-Вийр и Трам. Съветниците крачеха важно сред възбуденото множество, натърпеливо да си накупи кой игли, кой дантела, кой книги и какво ли още не. Макар и неохотно, тълпата се разстъпи, без да спира да подвиква на амбуланта. Най-много от всичко селяните бяха зажаднели за вести.
В очите на съселяните на Ранд иглите, чаят и всичките други дребни стоки бяха едва половината от онова, което фургонът им носеше. Не по-малко важни от тях бяха новините от външния свят, разказът на амбуланта за онова, което ставаше извън Две реки. Някои от амбулантите просто им разказваха онова, което знаеха, избълвайки го накуп, сякаш искаха да се отърват от боклука и да не ги занимават повече с разпитване. На други пък трябваше да им теглиш думите от устата като с ченгел, говореха тромаво и недодялано. Фейн обаче разказваше хубаво и понякога — дразнейки публиката си, усукваше разказа си така, че можеше да се състезава по сладкодумие дори с веселчун. Обичаше да е в центъра на вниманието. Ранд си помисли, че Фейн може би няма да се зарадва, като разбере, че в Емондово поле този път е пристигнал истински веселчун.
Амбулантът обърна на Селския съвет точно толкова внимание, колкото и на селяните, ще рече — почти никакво. Кимаше разсеяно, без да поздравява някого определено. Усмихваше се, без да говори, и махваше небрежно с ръка на хора, с които беше в малко по-приятелски отношения.
Настояванията на хората да започне да разказва станаха по-твърди, но Фейн изчакваше нетърпението на тълпата да нарасне до очакваните от него размери, като се суетеше с разни дреболии на капрата. Единствено членовете на Съвета мълчаха, пазейки достойнството, отговарящо на положението им, но облаците пушек от лулите издаваха нетърпението им.