Ранд и Мат си пробиха път през тълпата, докато не се озоваха зад Съвета.
— Мислех, че ще си останете горе във фермата и ще пропуснете празника — извика сред околната глъч Перин Айбара на Ранд.
Половин глава по-нисък от Ранд, къдрокосият калфа на ковача беше толкова едър, че изглеждаше един път и половина по-широк от обикновен мъж и ръцете и мишците му можеха да се мерят дори с тези на самия майстор Люхан. Лесно можеше да си пробие път през любопитната тълпа, но това не беше в нрава му. Пристъпваше бавно и непрекъснато се извиняваше на околните, които сякаш не забелязваха нищо освен амбуланта, и гледаше да не сбута някого, докато се приближаваше към Ранд и Мат.
— Представяте ли си! — каза той, когато най-после стигна до тях. — Бел Тин и амбулант едновременно. Бас държа, че ще има и фойерверки.
— Ти още нищо не знаеш — засмя се Мат.
Перин го изгледа с подозрение, след което погледна въпросително Ранд.
— Прав е — извика му в отговор Ранд и посочи прииждащата и шумяща наоколо тълпа. — По-късно. Ще ти обясня по-късно. По-късно, рекох!
В този момент Падан Фейн се изправи на капрата, тълпата в миг замлъкна и последните думи на Ранд отекнаха сред внезапно настъпилата тишина. Амбулантът тъкмо беше вдигнал ръката си в драматичен жест и понечваше да отвори уста. Всички присъстващи извърнаха очи към Ранд. Кокалестият дребен човечец, приготвил се вече да види как всички са зяпнали при първите му думи, изгледа остро младежа.
Ранд се изчерви и съжали, че ръстът му не е колкото на Евин, та да не стърчи толкова пред хорските погледи. Приятелите му също се присвиха неловко. Едва миналата година Фейн ги беше забелязал за първи път и им беше обърнал внимание като на зрели мъже. Обикновено Фейн не удостояваше с никакво внимание хлапаците, които не можеха да купят нещо по-голямо от стоката му. Ранд се надяваше, че няма отново да бъде принизен до положението на дете в очите на амбуланта.
Фейн въздъхна тежко и се уви плътно в наметалото си.
— А, не. Не по-късно — викна амбулантът и отново вдигна ръка във величествена поза. — Ще ви кажа туй, що е за казване, още сега. — Докато говореше, той правеше широки жестове с ръце и сякаш сипеше думите си към тълпата. — Вие тук, в Две реки, си мислите, че си имате грижи, нали тъй? Е, целият свят си има грижи, от Погибелта на юг до Морето на бурите, от Аритския океан на запад до Айилската пустиня на изток. Че и отвъд. Зимата, ще ми кажете, тук била по-люта от всякога, толкова люта, че кръвта на пача да стане и кости да се трошат? Не е така! Зимата беше люта навсякъде. В Граничните земи биха ви завидели за тукашната зима. Но пролетта не идва, това ли ще ми кажете? Вълци били изяли овцете ви? А може би вълци са нападали и хора? Така ли? Е, добре. Пролетта закъсня навсякъде. Вълци има навсякъде и всички са гладни за каквато и ще да е плът, в която да забият зъби, било то овча, кравешка или човешка. Но има и по-лоши неща от вълците или зимата. Има хора, които биха се радвали да имат вашите дребни грижи. — И той направи пауза, изчаквайки отклика на онемялата тълпа.
— Че какво по-лошо може да има от вълците, дето убиват овци и хора? — настоя Кен Буйе. Останалите го подкрепиха с ропот.
— Хора, които убиват хора. — Зловещите нотки в отговора на амбуланта усилиха ропота сред стреснатата тълпа и той продължи: — Война, искам да кажа. В Геалдан има война. Война и безумие. Снеговете в Далинския лес са почервенели от човешка кръв. Гарвани и гарванов грак изпълват въздуха. Войски са тръгнали на поход към Геалдан. Държави, велики кралства и велики мъже изпращат воините си на бран.
— Война ли? — Устата на майстор ал-Вийр се изкриви при произнасянето на тази необичайна дума. Никой в Две реки си нямаше и най-малка представа от война. — Че за какво са във война?
Фейн се ухили и на Ранд му се стори, че се надсмива над затънтеността и невежеството на съселяните му. Амбулантът се надвеси, сякаш с намерение да сподели някаква тайна с кмета, но го изшептя така, че да се чуе и разнесе сред цялата тълпа.
— Вдигнат е пряпорецът на Дракона. Отвсякъде се стичат хора да го възпрат. И други — да го подкрепят.
Народът ахна.
— Дракона? — изстена някой сред селяните. — Тъмния се е измъкнал на свобода и е нападнал Геалдан!
— Не е Тъмния — изръмжа Харал Люхан. — Дракона не е Тъмния. А и освен това този е Лъжедракон.
— Чакайте да чуем какво има да каже господин Фейн — намеси се кметът, но хората не можаха да се успокоят толкова лесно. Викаха от всички страни, мъже и жени, без да се слушат един друг.