— Веднъж чух една приказка — отвърна бавно Мат. — От охранника на един изкупвач на вълна. Той рече, че Дракона ще се прероди в миг на превелика нужда за света, за да спаси всички ни.
— Е, ако е вярвал на това, е бил пълен глупак — отвърна убедено Ранд. — А пък ти си бил глупак, че си го слушал. — Гласът му не прозвуча сърдито. Ранд рядко се гневеше. Но понякога лековатите фантазии на Мат просто го вбесяваха и сега в думите му прозвучаха нотки на такова раздразнение. — Предполагам, че според него след това едва ли не ще заживеем в нов Приказен век.
— Не съм казал, че съм му повярвал — възрази Мат. — Просто го слушах. Нинив също го чу и направо очаквах, че ще ни съдере кожата, на мен и на охранника. Той, охранникът де, разправяше, че мнозина хора вярвали на това, само че ги било страх да го признаят, заради Айез Седай и Чедата на Светлината. След като Нинив скочи да ни насмете, повече дума не обели. Нинив го наклевети пред търговеца и онзи обеща, че повече няма да го взима със себе си.
— И добре е направил — кимна Перин. — Дракона щял да ни спаси? Все едно че слушам някой от Коплинови.
— Каква ще да е тази нужда, в която трябва да изпаднем, че да трябва самият Дракон да ни отървава от нея? — промълви замислено Ранд. — Все едно да поискаш помощ от Тъмния.
— Е, това не ми каза — отвърна Мат притеснено. — Не е споменавал и за Приказния век. Напротив, каза, че светът ще се разпадне с появата на Дракона.
— Това ще ни спаси, няма що — намеси се сухо Перин. — Още едно Разрушение.
— Да ме изгори дано! — изръмжа Мат. — Само ви казвам какво ми разказа охранникът.
Перин поклати глава.
— Само дано Айез Седай и този Дракон, лъжлив или не, си стоят там, където са. Може пък така Две реки да си останат пощадени.
— Мислите ли, че наистина са Мраколюбци? — Мат се беше навъсил умислен.
— Кой? — попита Ранд.
— Айез Седай.
Ранд погледна Перин, който само сви рамене.
— Според преданията… — почна бавно едрият младеж, но Мат го прекъсна:
— Не всички предания казват, че служат на Тъмния, Ранд.
— О, Светлина, Мат — възкликна Ранд. — Нали те са предизвикали Разрушението. Какво повече искаш?
— Нищо — въздъхна Мат, после на лицето му изведнъж грейна усмивка. — Старият Били Конгар разправя, че не съществували Айез Седай. Нито Мраколюбците. Казва, че това били само приказки. Казва, че той самият не вярвал и в съществуването на Тъмния.
Перин изсумтя.
— Коплинови брътвежи от един от Конгарови. Какво друго можеш да очакваш?
— Старият Били спомена името на Тъмния. Бас държа, че това не сте го чували.
— О, Светлина! — изпъшка Ранд.
Мат се ухили още по-широко.
— Миналата пролет, точно преди гъсеницата да нападне нивите му, при това само неговите. Точно преди всички в къщата му да се натръшкат от жълтенка. Сам го чух. Той и досега твърди, че не вярвал, но като го попитам за името на Тъмния, все търси да хване нещо и да ме замери.
— А ти не си ли твърде глупав, щом го правиш, Матрим Каутон? — Сред групичката младежи пристъпи самата Нинив ал-Мийра. Тъмната й плитка беше преметната през рамо, очите й направо горяха от гняв. Ранд тромаво се изправи. Слабичка и едва стигаща до раменете на Мат, сега Премъдрата им се струваше по-висока и от тримата, при това нямаше никакво значение, че е млада и хубава. — Очаквах, че се е случило нещо подобно с Били Конгар, но все си мислех, че в главата ти има малко повече разум и че не би ти хрумнало да го подтикваш да върши такова нещо. Ти, Матрим Каутон, може да си пораснал вече за женене, но умът ти е такъв, че не би трябвало да излизаш изпод фустата на майка си. Остава сам да споменеш името на Тъмния.
— Ама не, Премъдра — възрази Мат. Личеше си, че в този момент единственото му желание е да се озове някъде другаде. — Беше старият Бил… тоест господин Конгар, не бях аз! Кръв и пепел, аз…
— Внимавай какви ги приказваш, Матрим!
Ранд се изпъна, макар яростният й поглед да не беше предназначен за него. Перин изглеждаше не по-малко сконфузен. По-късно все някой от тях щеше да се оплаче, че го е сгълчала една жена, която съвсем не е по-голяма от него — мъжете в селото често го правеха, след като Премъдрата ги сгълчеше, като внимаваха да не ги чуе — но когато човек се озовеше лице в лице с нея, разликата в годините изглеждаше значително по-голяма. Особено когато беше сърдита. Тоягата в ръката й беше дебела в единия край и леко извита в другия и тя имаше право да халоса било по главата, било през ръцете или краката всеки, за когото преценеше, че върши глупости, независимо от възрастта или положението му.