Досега въобще не беше се сещал, че тя ще навърши възраст за задомяване по същото време, когато и той.
— Само това, че човек е пораснал за женене — промърмори той, — още не значи, че трябва да го направи. Поне не веднага.
— Разбира се. Впрочем, може и изобщо да не се задоми.
Ранд примигна.
— Изобщо ли?
— Една Премъдра обикновено остава неомъжена. Нинив ме обучава, сигурно си чул. Според нея аз имам талант, мога да се науча да слушам вятъра. Нинив твърди, че не всички Премъдри го умеят, макар да казват, че могат.
— Премъдра! — изсмя се той. Опасният блясък в очите й му убягна. — Нинив ще бъде тукашната Премъдра поне в следващите петдесет години. А сигурно и повече. Нима смяташ да изкараш остатъка от живота си като неин чирак?
— Има и други села — отвърна тя разгорещено. — Нинив казва, че селата северно от Тарен винаги си избират за Премъдра някоя външна. Смятат, че това я предпазва от изкушението да си има предпочитани хора от народа в селото.
Насмешката му изведнъж помръкна.
— Извън Две реки? Така аз никога повече няма да те видя.
— И какво от това? Да не би това да те натъжи? Досега никога не си ми давал знак, че те интересувам.
— Никой не напуска Две реки — продължи той. — Най-много да ги напусне някой от Таренов сал, ама те и бездруго са си особняци. Изобщо не приличат на останалите хора в Две реки.
Егвийн въздъхна раздразнено.
— Какво пък? Може и аз да съм особнячка. Може пък да ми се ще да видя някои от местата, за които съм слушала от разкази и приказки. Мислил ли си някога за такова нещо?
— Разбира се, че съм мислил. Понякога дори си го мечтая, но мога да различавам мечтите от истинския живот.
— А аз не мога ли? — отвърна тя ядосано и му обърна гръб.
— Не исках да кажа това. Имах предвид себе си. Егвийн?
Тя се обви плътно в пелерината, давайки му ясен знак, че не иска повече да го слуша. Младежът безсилно потърка чело с длан. Как да го обясни? Не за пръв път тя изцеждаше от думите му смисъл, който той не можеше и да предположи, че съдържат. При сегашното й настроение една погрешна стъпка щеше да влоши още повече нещата, а той бе повече от сигурен, че каквото и да се опита да каже, ще бъде не на място.
Мат и Перин се приближиха. Егвийн гледаше встрани и не им обърна внимание.
— Моарейн е дала такава монета и на Перин — каза Мат. — Като нашите. — Той замълча и после добави: — Той също е видял ездача.
— Къде? — настоя да разбере Ранд. — Кога? Някой друг видял ли го е? Казвал ли си на някой друг за това?
Перин вдигна широките си длани да го накара да поспре.
— Едно по едно. Видях го в окрайнините на селото, да гледа към ковачницата, точно преди залез слънце, вчера. Че ме накара да се разтреперя, накара ме. Казах веднага на майстор Люхан, само че когато той погледна, нямаше никого. Според него съм видял някаква сянка. Но докато зареждахме пещта и гласяхме инструментите, държеше до себе си най-големия чук. Никога преди не го е правил.
— Значи ти е повярвал — каза Ранд, но Перин сви рамене.
— Не знам. Попитах го защо е помъкнал този чук, щом като съм видял сянка, а той смотолеви нещо за вълците, които се осмелявали да стигат чак до селото. Може и да си е помислил, че съм видял някой вълк, но би трябвало да знае, че мога да направя разлика между вълк и човек на кон, дори по здрач. Знам много добре какво видях и никой не може да ме убеди, че съм се заблудил.
— Вярвам ти — отвърна Ранд. — Нали знаеш, че и аз го видях.
Перин кимна.
— Вие за какво си говорите? — изведнъж запита Егвийн. Ранд веднага съжали, че не бяха разговаряли малко по-тихо. Щеше да го направи, ако бе забелязал, че ги подслушва. Мат и Перин, ухилени глупаво, започнаха да й обясняват един през друг за срещите си с конника в черно, но Ранд се умълча. Знаеше много добре какво ще им отвърне, след като млъкнат.
— Нинив е права — обяви Егвийн, вдигнала очи към небето, след като двамата младежи завършиха разказа си. — Нито един от вас не е готов да излезе изпод полата на майка си. Вие не знаете ли, че хората яздят коне? Това все още не ги прави чудовища, излезли от приказка на веселчун. — Ранд кимна. Точно както си го беше помислил. Тя се извърна към него. — А и ги разпространявате тези страшни приказки. Понякога нямаш и капчица разум, Ранд ал-Тор. Тази зима не беше ли достатъчно лоша, че да плашите още хорските деца?