— Добър човек си ти, Огиер — каза Лан.
Лоиал се ухили.
— Ще го приема за комплимент, но не знам какво би казал стареят Хаман.
Тръгнаха в колона, с Мат зад Стражника, за да използва пълноценно лъка си, ако се наложи, и Перин на опашката, поставил секирата в готовност напряко на седлото си. Изкачиха един хълм и само след едно примигване на очите се озоваха обкръжени от Погибелта — гнила, сгърчена и потънала в отровните си цветове. Ранд се огледа през рамо, но полянката на Зеления човек вече не се виждаше. Само Погибелта, проснала се зад тях, както преди. За миг му се стори, че зърва извисяващия се връх на дъба — зелена и тучна корона, но не беше сигурен. И после остана единствено Погибелта.
Беше очаквал, че ще им се наложи да си пробиват път с бой както на идване, но Погибелта беше притихнала и неподвижна като смъртта. Нито едно клонче не потрепваше, за да ги застигне, нямаше писъци и вой нито наблизо, нито надалеч. Погибелта сякаш се беше присвила, но не за да се спусне към плячката си, а все едно че й беше нанесен голям удар и очакваше нов. Дори слънцето не беше толкова червено като преди.
Когато минаха край огърлицата от езера, слънцето вече бе почти в зенита. Лан ги водеше доста встрани от езерата и старателно не обръщаше очи към тях, но на Ранд му се стори, че седемте кули изглеждат по-високи, отколкото когато ги видя за първи път. Да, порутените им върхове стърчаха по-високо, а над тях сякаш се мяркаше нещо — остри метални шпилове, блеснали на слънцето, и развени от вятъра флагове с извезани златни жерави. Виждаха се смътно, докато Погибелта отново не скри езерата от погледа му.
Преди залез слънце Стражникът избра място за бивак, а Моарейн накара Нинив и Егвийн да я изправят, за да разположи преградите си. Айез Седай прошушна нещо на другите две жени, преди да започне. Нинив се поколеба, но когато Моарейн затвори очи, двете я последваха.
Ранд забеляза, че Мат и Перин зяпнаха, и се учуди от какво се изненадват толкова. „Всяка жена е Айез Седай — помисли си той безрадостно. — Светлината да ми е на помощ, аз също.“ Мъката стисна гърлото му.
— Защо всичко е толкова различно? — попита Перин, докато Нинив и Егвийн помагаха на Моарейн да легне отново на носилката. — Имам чувството, че… — Яките му рамене се присвиха, сякаш му беше трудно да намери подходящите думи.
— Нанесохме мощен удар на Тъмния — отвърна Моарейн, прилягайки с въздишка. — На Сянката ще й е нужно много време, за да се съвземе.
— Как? — настоя Мат. — Какво толкова направихме?
— Спете — каза Моарейн. — Все още не сме напуснали Погибелга.
На другата заран Ранд отначало не забеляза нищо особено. Погибелта се скри зад гърба им, разбира се, след като продължиха да яздят на юг. Сгърчените дървета се замениха с прави. Лепкавият зной постепенно намаля. Гнилите храсталаци отстъпиха място на просто болнави. Но после забеляза, че вече не са болнави. Гората около тях започна да червенее — дърветата бяха напъпили. По шубраците под дърветата се виждаха листенца, по земята — зелени стръкове трева. Сякаш пролетта, задържана толкова дълго от зимата, бързаше да навакса онова, което не беше сторила досега.
Не беше единственият, който гледаше смаяно околността.
— Могъщ удар — промърмори Моарейн и не добави нищо повече.
Дива роза обвиваше каменната колона, бележеща Границата. От наблюдателниците наизлязоха мъже, за да ги поздравят. Смехът им беше пълен с радостно изумление и очите им грееха от почуда, сякаш още не можеха да повярват на зелената трева, стелеща се по равнината.
— Светлината съкруши Сянката!
— Велика победа в Тарвинската клисура! Получихме посланието! Победа!
— Светлината отново ни благославя!
— Крал Изар е силен в пътя на Светлината — сдържано отвърна Лан на радостните им възгласи.
Късно следобед стигнаха Фал Дара и обкръженият с мрачни стени град ги посрещна с празнични камбани. Звъняха тържествено и оглушително. Ранд се съмняваше дали е останала някоя камбана в града, която да не звъни, от най-малкото сребърно звънче до огромните бронзови гиганти по върховете на кулите. Портите на крепостта бяха широко разворени и през тях по улиците със смях и песни се стичаха мъже с набодени по металните шлемове и ризници цветя. Обикновеният народ още не беше се върнал от Фал Моран, но воините току-що бяха пристигнали от Тарвинската клисура и радостта им беше достатъчна, за да изпълни всички улици.