— Победа в Клисурата! Победихме!
— Чудо в Клисурата! Приказният век се върна!
— Пролет дойде! — Един посивял ветеран се засмя и окачи на врата на Ранд гирлянд от бели утринни звездици. Собственият му шлем бе увенчан с цветна корона. — Светлината отново ни благославя с пролет!
Когато разбраха, че искат да отидат в цитаделата, ги обкръжи група мъже, облечени в стомана и накичени с цветя, които затичаха пред тях да им отворят път през ликуващите улици.
Ингтар беше първият човек, чието лице не беше весело.
— Твърде много закъснях — каза той на Лан с кисела усмивка. — С цял час, и нищо не видях. Мир! — Изскърца със зъби, но веднага на лицето му се изписа разкаяние. — Простете. Мъката ме накара да забравя задълженията си. Добре дошъл, Строителю. Добре дошли всички. Щастлив съм да видя, че сте се измъкнали живи и здрави от Погибелта. Ще доведа знахаря да се погрижи за Моарейн Седай в покоите й и ще уведомя лорд Агелмар…
— Отведете ме при лорд Агелмар — разпореди се Моарейн. Отведете ни всички. — Ингтар отвори уста да и възрази, но се поклони пред властния й поглед.
Агелмар беше в кабинета си, поставил въоръжението и бронята си на окачалките им, и той се оказа второто лице, което не се усмихваше. Беше се свъсил тревожно и лицето му стана още по-навъсено, когато видя Моарейн. Слугите се засуетиха притеснено, че се налага да доведат Айез Седай, без да може най-напред да се освежи и да я види знахарят. Лоиал носеше златната ракла. Късчетата от печата още бяха в кесията на Моарейн; знамето на Луз Терин Теламон Родоубиеца беше увито в одеялото й, а то бе поставено на гърба на Алдийб, зад седлото й. Конярят, отвел кобилата, бе получил изрични нареждания да се погрижи одеялото да бъде занесено недокосвано в покоите, определени за Айез Седай.
— Мир! — промърмори повелителят на Фал Дара. — Ранена ли сте, Моарейн Седай? Ингтар, защо не си се погрижил Айез Седай да бъде отнесена в леглото й и знахарят да я прегледа?
— Успокойте се, лорд Агелмар — намеси се Моарейн. — Ингтар постъпи така, както аз пожелах. Не съм толкова зле, колкото, изглежда, си мислят всички тук. — Тя даде знак на две от жените да й помогнат да седне в едно от креслата. Те плеснаха с ръце и възкликнаха, че е твърде изнемощяла, че би трябвало да я занесат в затоплено легло, да доведат лечителя и да си вземе гореща баня. Но Моарейн само повдигна вежди и те мигом затвориха уста и побързаха да я пренесат в стола. Щом седна, тя раздразнено махна с ръка на слугите да напуснат стаята.
— Искам да поговоря с вас, лорд Агелмар.
Агелмар кимна и Ингтар подкара слугите през вратата. Повелителят на Фал Дара изгледа очаквателно останалите в кабинета. И с особен интерес, както се стори на Ранд, Лоиал и златната ракла в ръцете му.
— Чуваме — каза Моарейн, след като вратата се затвори зад гърба на Ингтар, — че сте спечелили велика победа в Тарвинската клисура.
— Да — отвърна замислено Агелмар и лицето му отново се намръщи тревожно. — Да, Айез Седай, и не. Получовеците и тролоците бяха избити до крак, но ние почти не се сражавахме. Чудо, така го наричат хората ми. Земята ги погълна и планините ги затрупаха. Останаха само няколко драгхара, но бяха толкова изплашени, че не можаха да направят нищо друго освен да отлетят колкото се може по-бързо на север.
— Наистина чудо — каза Моарейн. — И пролетта отново се върна.
— Чудо — повтори Агелмар и поклати глава. — Но… Моарейн Седай, хората ми разправят какво ли не за онова, което се случи в Клисурата. Че самата Светлина се въплътила и се сражавала на наша страна. Че самият Създател слязъл в Клисурата, за да нанесе удар върху Сянката. Но аз видях само един човек, Моарейн Седай. Най-обикновен мъж, и това, което направи той, е просто невъзможно, не може да бъде.
— Колелото тъче, както самото то пожелае, повелителю на Фал Дара.
— Както кажете, Моарейн Седай.
— А Падан Фейн? Пазят ли го добре? Трябва да поговоря с него, след като си отдъхна.
— Пазят го така, както наредихте, Айез Седай, и ту хленчи на пазачите си, ту се опитва да ги командва, но… Мир, Моарейн Седай, а с вас какво се случи в Погибелта? Намерихте ли Зеления човек? Виждам неговата ръка в зеленината, която избуя преди малко.
— Намерихме го — отвърна тя притеснено. — Зеления човек загина, лорд Агелмар, и Окото на света вече го няма. Няма вече да ви навестяват търсещи слава младежи.