— Моарейн изобщо не се интересува от мен, жив ли съм, или не. Направих, каквото тя поиска от мен, и с това се свърши. Дори не ми говори, когато отида при нея. Не че толкова съм се опитвал да се приближа до нея, но тя просто ме избягва. Изобщо не я интересува дали ще си замина, а и на мен ми е все едно дали се интересува, или не.
— Моарейн все още не се е възстановила, достатъчно, Ранд. — Егвийн се поколеба. — Аз трябва да замина в Тар Валон за обучението си. Нинив също идва с мен. Мат също се нуждае от Лечителството, за да се освободи от онова, което го свързва с камата, а и Перин иска да види Тар Валон преди да замине… някъде си. Ти също би могъл да дойдеш с нас.
— И да изчакам, докато още някоя Айез Седай освен Моарейн не разбере какво представлявам и да ме опитомят, така ли? — Гласът му беше рязък, почти сърдит. — Това ли искаш?
— Не.
Разбираше, че никога няма да успее да й каже колко благодарен й е, че не се поколеба преди да му го каже.
— Ранд, няма от какво да се боиш… — продължи тя. Бяха сами, но въпреки това тя се огледа и продължи по-тихо. — Моарейн Седай казва, че не бива да докосваш Верния извор. Ако не докосваш сайдин, ако не се опитваш отново да владееш Единствената сила, ще останеш невредим.
— О, изобщо не мисля повече да го докосвам. Дори и да се наложи да отрежа ръката си. — „Ами ако не мога да се спра? Та аз изобщо не се опитвах да я овладявам, дори при Окото. Ако не мога да се спра?“
— За дома ли заминаваш, Ранд? Баща ти сигурно ще умре от радост, като те види. Дори бащата на Мат сигурно умира от желание да го види. Аз смятам да се завърна в Емондово поле догодина. Поне за малко.
Той погали с длан дръжката на меча и усети релефния знак на чаплата. „Баща ми. У дома. О, Светлина, колко бих искал…“
— Не. — „Някъде, където няма да нараня хора, ако не успея да се спра. Някъде, където ще съм сам.“ Изведнъж му стана студено, сякаш на терасата бе завалял сняг. — Надалеч, но не за дома. „Егвийн, Егвийн, защо трябваше да ставаш една от онези…?“ Той я прегърна и прошепна в косата й: — Никога вече у дома.
В личната градина на Агелмар под една беседка, отрупана с бял черешов цвят, Моарейн се помръдна на дивана си. Късчетата от счупения печат лежаха в скута й. Тя разсеяно си играеше с малката гема, която понякога носеше в косата си. Бледосинкавият блясък на камъка потъмня и на устните й се изписа лека усмивка. Сам по себе си камъкът не притежаваше никаква сила, но едно от първите неща, на които се беше научила още като момиче в кралския палат на Кайриен, бе да се вслушва с помощта на камъка в думите на хората, докато те си мислят, че са твърде далече, за да бъдат подслушани.
— Пророчествата ще се сбъднат — прошепна Айез Седай. — Драконът се прероди.