„И Сянката легна над Земята, а Светът се срина камък върху камък. Океаните се отляха и планините бидоха погълнати, а народите се пръснаха по осемте краища на Света. Луната стана на кръв, а Слънцето се превърна в пепел. Моретата възвряха и живите завидяха на мъртвите. Всичко се разпадна и всичко се изгуби, освен спомена, и един спомен остана над всичко, за оногова, що доведе Сянката и Разрушението на Света. И го нарекоха Дракона.“
(из „Алет нин алта Камора — Разрушението на Света“.
Неизвестен автор, Четвърти Век)
„И се случи в онези дни, както се е случвало преди и ще се случи отново, Тъмния да възлегне над земята и да натежи над сърцата хорски, и всичко, що беше зелено, да увехне, а надеждата да умре. И хората въззоваха името на Създателя и викаха: «О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Обещаният да се роди от планината, както е казано в пророчествата, както се е раждал в минали векове и има да се роди във вековете бъдни. Нека Принцът на Зората запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Утрото ни закриля от Тъмния и великият меч на правдата да ни защити. Нека Драконът отново възседне ветровете на Времето.»“
(из „Чарал Дрианаан те Каламон, Цикълът на Дракона“.
Неизвестен автор, Четвърти Век)
Глава 1
Пътят
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Породил се под вечно обвитите с облаци върхове, дали името на планините, вятърът задуха на изток, през Пясъчните хълмове, някога преди Разрушението на Света бряг на велик океан. И се понесе надолу към Две реки, към гъстите гори, наричани Западния лес, и връхлетя върху двамата мъже, крачещи редом до теглената от кон каруца по настланото със ситни камъни платно на Каменния път. При все че бе пролет, вятърът носеше леден хлад, като че ли по скоро се канеше да навее сняг.
Поривът му плътно прилепи наметалото на Ранд ал-Тор към гърба му и той съжали, че дрехата не е по-дебела. Поне да си беше облякъл още някоя по-дебела риза. Колчем се опиташе да загърне наметалото, то се закачаше в колчана, провиснал на бедрото му. Не можеше да го придържа с една ръка. Другата му стискаше лъка със стрела, положена на тетивата.
Пореден силен порив издърпа наметалото от ръката му и той хвърли поглед към баща си, който крачеше до рунтавата кафява кобила. Освен воя на вятъра нищо друго не нарушаваше тежкото безмълвие, надвиснало над земята. И в тази странна тишина тихото скърцане на о̀сите сякаш пронизваше ушите му. Не се чуваше птича песен сред леса, не се мяркаше катеричка, стрелнала се по клоните. Не че всъщност ги очакваше. Не и в такава пролет.
Зеленееха се само вечнозелените дървета. Заплетени къпинаци простираха кафява паяжина над ръбестите камъни под дърветата. Оскъдната растителност, доколкото изобщо я имаше, беше главно коприва, бодли и трънаци, и тук-там миризливец, оставящ лепкава, противно воняща течност по непредпазливо скършилия го ботуш. Пръснати бели снежни преспи покриваха все още земята там, където струпани дървета хвърляха дебела сянка. А където все пак достигаше слънчев лъч, той не бе нито силен, нито топъл. Бледото слънце клечеше над дърветата откъм изток, но светлината му беше хладна и мрачна, сякаш омесена в сянка. Странна бе тази сутрин, предназначена сякаш да буди лоши мисли.
Той неволно опипа резката на стрелата. Беше готов да я изпъне до бузата си с плавно движение, тъй както го беше учил Трам. Люта беше тази зима долу при фермите, по-люта от всякога, казваха старите хора, но в планините сигурно беше още по-зле, ако се съдеше по вълчите глутници, изсипали се в Две реки. Вълците нападаха кошарите и прояждаха със зъби дървените стобори, за да се доберат до добитъка и конете. Мечки също нападаха овцете, и то в места, където не бяха виждали мечка от години. Не беше вече безопасно да останеш навън по тъмно. Хора също ставаха плячка не по-рядко от овцете, дори и посред бял ден.