Като повечето хора от областта, Ранд беше упорит. Разправяха, че в Две реки можели да научат и мулетата на инат. В по-голямата си част стопанките бяха чудесни и мили жени, но той мразеше да го подбутват за каквото и да било, а те го караха да се чувства като че ли непрекъснато е ръчкан с остен. Затова сега крачеше бързо и му се щеше Трам да подкара Бела още по-бързо.
Скоро улицата пред тях се отвори към Моравата, широка открита площ посред селото. Обикновено по това време тя бе обрасла с гъста мека трева, но тази пролет само тук-там бяха поникнали пресни туфи. По жълтеникавокафявата ланска трева крачеха две ята гъски и премерваха с очи терена, но не намираха нищо, което си заслужава да се клъвне. Някой беше изкарал и кравата си да опасе оскъдната зеленина.
В западния край на Моравата от ниска издадена скала се изливаше самият Виноструй и прерастваше в буен поток, който никога не пресъхваше. Водата беше достатъчно силна, за да понесе човек, и достатъчно сладка, за да оправдае дузина пъти името на извора. Потокът се разширяваше и завиваше на изток, като върбите заслоняваха коритото чак до воденицата на майстор Тейн, и по-нататък, докато не се разделеше на дузина ръкави в мочурливите недра на Водния лес. Две ниски, оградени с парапети мостчета пресичаха чистия поток при Моравата, друг, по-широк от тях и достатъчно як, беше предназначен за коли. При Коларския мост Северният път, идващ откъм Таренов сал, ставаше Стария път, водещ към Девенов просек. Чужденците понякога се чудеха защо пътят е с едно име на север, а пък с друго на юг, но това просто си беше така от едно време, доколкото знаеха хората от Емондово поле, и толкоз.
От другата страна на трите моста вече трупаха кладите за огньовете на Бел Тин, три грижливо подредени купчини. които се издигаха почти до височината на околните къщи. Трябваше, разбира се, да бъдат на чиста пръст, не на Моравата, колкото и рехава да бе все още прясната трева по нея. Онова, което нямаше да се разиграе около огньовете, щеше да се случи на Моравата.
Близо до Виноструй група възрастни жени припяваха тихо, докато изправяха Пролетния стълб. С окастрени клони, правият и строен смърчов ствол се издигаше на десет стъпки височина, въпреки дълбоката дупка, която бяха изкопали за него. Няколко девойки, все още твърде млади, за да могат да сплитат косите си, седяха на земята, кръстосали крака, и гледаха със завист, като от време на време подпяваха откъси от песента на възрастните жени.
Трам подбутна Бела да тръгне по-бързо, но тя не му обърна внимание, а изпитателният поглед на Ранд се задържа върху онова, което вършеха жените. На заранта мъжете щяха да се правят на изненадани, че са намерили Стълба, а после по обед момите щяха да танцуват около него и да го завиват с дълги цветни ленти под припева на момците. Никой не знаеше откога се бе появил този обичай, нито пък защо — това беше едно от многото неща, което си е било така открай време, но беше добър повод да попеят и потанцуват, а на никой от Две реки не му трябваше кой знае какъв повод за песен и танц.
Целият ден на Бел Тин щеше да премине в песни, танци и пиршества, с време за надбягвания и състезания по какво ли не. Щяха да се раздават награди не само за стрелба с лък, но също така за най добрия прашкар и за този, който най-добре върти кривака. Щеше да има състезания по отгатване на гатанки и главоблъсканици, по дърпане на въже, вдигане и мятане на тежести, награди за най-добър певец, танцьор и цигулар, за онзи, който най-бързо ще остриже овца, дори за най-добрите в кеглите и мятането на къси копия.
Смяташе се, че Бел Тин е когато пролетта е в разгара си, когато са се родили първите агнета и е избуял първият посев. Но дори и при този проточил се студ на никой не би му хрумнало да отложи празника. А отгоре на всичко според мълвата този път на Моравата щеше да има големи фойерверки — стига, разбира се, първият амбулант за годината да пристигнеше навреме. Тази тема предизвикваше оживени разговори из селото — подобно представление беше имало преди повече от десет години и хората все още разказваха за него.