На Сейнт Мери си купих двайсет и пет акра спокойствие и построих хижата със собствените си ръце — четири стаи, сламен покрив и широка веранда, разположени сред палмите над девствения бряг. Оттогава винаги съм вървял по правия път, с изключение на курсовете на черно, които бях принуден да правя.
Когато свърших с ровенето в спомените и влязох в хижата, бе доста късно и приливът се блъскаше нависоко по брега под лунните лъчи, но после заспах като новороден.
На другата сутрин те се появиха навреме. Чарли Матерсън бе спретнато облечен. Таксито ги докара до началото на кея, докато аз оглеждах всичко от носа до кърмата на „Танцуващата“, а двата й двигателя кротко боботеха.
Проследих ги, докато се приближаваха, съсредоточавайки вниманието си върху третия член на групата. Той не бе точно онова, което бях очаквал. Беше висок, строен, с широко открито лице и тъмна мека коса. За разлика от другите двама лицето и ръцете му бяха добре загорели, а зъбите му — едри и много бели. Облечен бе с къси джинсови панталони и бяла памучна фланелка, под която личаха широки рамене на плувец и яки мишци. Веднага ми стана ясно кой щеше да използва леководолазната екипировка.
На рамото си носеше голяма зелена торба от брезент. Носеше я с лекота, макар че бе доста тежка, и бърбореше весело с двамата си спътници, които му отвръщаха само с „да“ и „не“. Двамата крачеха край него като двойка телохранители.
Когато се изравниха с яхтата, той вдигна очи към мен и аз установих, че е млад и кипящ от енергия. У него имаше някаква възбуда, някаква жизненост, която силно ми напомняше за самия мен преди десетина години.
— Здравейте — усмихна ми се той с широка приятелска усмивка, а аз открих, че е извънредно приятен младеж.
— Привет — отвърнах аз, харесвайки го от пръв поглед и недоумявайки как е попаднал сред тая глутница вълци. Следвайки напътствията ми, той откачи и нави придържащите ни към кея въжета, а от уверените му движения разбрах, че младежът е единственият от тримата, който разбира от яхти.
Докато се изтегляхме от пристанището, той и Матерсън се изкачиха на мостика. Матерсън беше се зачервил леко и дишаше тежко от незначителното усилие. Той ме представи на новодошлия.
— Запознайте се с Джими — изрече той, след като си пое дъх. Подадохме си ръце и аз реших, че е малко повече от двайсетгодишен. Виждайки го отблизо, разбрах, че не съм сгрешил в преценката си. Тъмносивите му очи гледаха прямо и невинно, а ръкостискането му бе здраво и непринудено.
— Яхтата ви е превъзходна, капитане — възкликна той, което бе все едно да кажеш на някоя майка, че бебето й е красиво.
— Никак не е лоша.
— Колко е дълга — четирийсет и четири-пет фута, нали?
— Четирийсет и пет — отговорих аз, харесвайки го още повече.
— Джими ще ви казва накъде да се движите — съобщи ми Матерсън. — Ще изпълнявате неговите заповеди.
— Чудесно — казах аз, а Джими леко се изчерви.
— Не заповеди, мистър Флечър, просто ще ви казвам накъде искаме да се движим.
— Чудесно, Джими, ще ви закарам, където трябва.
— След като се отдалечим от острова, поемете право на запад.
— И докъде на запад възнамерявате да стигнем? — попитах аз.
— Искаме да плаваме по протежение на африканския бряг — намеси се Матерсън.
— Прекрасно — рекох аз, — всичко е много добре. Но не са ли ви казвали, че там не постилат червено килимче за неканени гости?
— Ние ще плаваме далеч от бреговата линия.
Замислих се за миг, колебаейки се дали да не обърна назад към Адмиралтейския кей и да стоваря на брега цялата банда.
— Къде искате да отидете — на север или на юг от устието на реката?
— На север — отговори Джими, което промени намерението ми. На юг от реката граничарите патрулираха с хеликоптери и охраняваха много зорко териториалните си води. В никакъв случай не бих тръгнал натам.
На север крайбрежната охрана беше почти никаква. В Зимбала имаше един-единствен катер, но когато двигателите му бяха наред, което рядко продължаваше през цялата седмица, тогава пък екипажът му беше мъртвопиян от смъртоносната палмова ракия, която варяха местните жители по крайбрежието. Когато и екипажът, и двигателите бяха във форма, те не можеха да вдигнат повече от петнайсет възела, а „Танцуващата по вълните“ развиваше двайсет и два възела, когато си поискам.
Другият коз, с който разполагах, бе, че аз можех да прекарам „Танцуващата“ през лабиринта от крайбрежни рифове и островчета посред нощ и по време на страховития мусон, а пък от опит знаех, че капитанът на катера избягва подобни силни усещания. Даже и посред бял ден и при пълно безветрие той предпочиташе тишината и спокойствието на залива Зимбала. Чувал бях, че понася тежко морската болест и че е все още на сегашната си длъжност само защото е далеч от столицата, където, бидейки член на правителството, е бил замесен в някакъв неприятен инцидент, свързан с изчезването на големи суми от чуждестранните парични помощи.