Самият аз нямах търпение да се върнем към работата ни, а Шери беше толкова настоятелна, че трябваше да се откажа от недопушената си пура в полза на Чъби, и двамата с нея се спуснахме отново долу.
Бяхме работили около петнайсет минути, когато попаднах на ръбестия край на един прекатурен сандък. Той приличаше на другите, които вече бяхме измъкнали. Макар дървото да бе станало меко като корк, краищата му бяха усилени с железни обръчи и пирони дотолкова, че положих доста усилия, за да откъртя една дъска и да я избутам назад. Следващата се откачи по-лесно. В сандъка като че ли имаше някакъв дюшек от разложил се и сплъстен материал от растителен произход.
Измъкнах едно голямо парче и то едва не запуши маркуча, но после все пак изчезна нагоре към повърхността. Реших, че в него няма нищо интересно, и тъкмо щях да започна да ровя на друго място, но Шери ми даде знаци, че съвсем не е съгласна с мен, въртейки глава, тупайки ме по раменете и отказвайки да насочи светлината на фенерчето в друга посока, освен към отвратителната вълнеста купчина.
Попитах я по-късно защо бе настоявала толкова, а тя примигна и се направи на много важна.
— Женска интуиция, скъпи. Не би могъл да разбереш.
И тъй като настояваше, аз отново се нахвърлих на разкования сандък, късайки по-малки парчета от пухкавата материя, за да не се задръсти маркучът.
Бях отстранил около шест инча от същото вещество, когато някъде отвътре блесна метал. Усетих радостен трепет и откъртих още една дъска, изпълнен от яростно нетърпение. Отворът се разшири, така че можех да работя по-лесно.
Вадех бавно пластовете от сплъстения материал, който според мен сигурно е бил някога слама, използвана за уплътнение. Също като лице, което се прояснява насън, предметът постепенно се открои сред сламата.
Първоначалният слаб блясък премина във великолепието на изкусно обработено злато и усетих, че Шери ме стисна за рамото, докато коленичеше до мен.
Показа се някаква муцуна, чиято яростно зинала уста разкриваше едри златни зъби и извит език. Широкото сплескано чело бе голямо колкото раменете ми, а от лъскавия череп стърчаха мънички уши. Точно по средата на широкото чело имаше празна очна кухина. Липсващото око придаваше тъжен и трагичен израз на животното, то приличаше на някакъв осакатен митически бог.
Усетих почти религиозно страхопочитание, докато гледах втренчено голямата, прекрасно изработена глава на тигъра. По гръбнака ми пропълзя смразяваща тръпка и неволно се огледах наоколо сред потискащите мрачни недра на трюма, сякаш очаквах отнякъде да се появят духовете на монголските принцове пазители.
Шери стисна отново рамото ми и аз пак се загледах към златния идол, но страхопочитанието, което изпитвах, бе толкова силно, че трябваше да се насиля, за да се заема с почистването на сплъстената опаковка. Работех много внимателно, защото знаех добре, че и най-дребната драскотина би понижила силно стойността и нарушила красотата на образа.
Когато привършихме с работата, ние се отдръпнахме назад и се загледахме в главата и раменете, разкрили се напълно, а светлината на фенерчето се отразяваше от лъскавата повърхност и осветяваше трюма около нас като някакъв свещен олтар. После се обърнахме и оставихме тигъра сред тишината и мрака, поемайки нагоре към слънчевата светлина.
Чъби веднага усети, че се е случило нещо много важно, но не каза нищо, докато се катерехме на борда и сваляхме мълчаливо апаратите си. Запалих пура и поемах дълбоко дима, без да обръщам внимание на капчиците морска вода, стичащи се от мократа ми коса по бузите. Чъби ме следеше с поглед, а Шери бе се оттеглила встрани, вглъбена в себе си и отдадена напълно на мислите си.
— Намери ли го? — попита най-сетне Чъби и аз му кимнах.
— Да, Чъби, там е — установих с изненада, че гласът ми бе дрезгав и несигурен.
Анджело, който не беше усетил настроението ни, вдигна бързо глава и остави апаратите ни, с които се занимаваше. Отвори уста да каже нещо, но после бавно я затвори, щом усети напрегнатата обстановка.
Всички мълчахме, неспособни да проговорим от вълнение. Не бях очаквал, че нещата ще се развият така, и погледнах към Шери. Тя най-после се престраши да ме погледне, но погледът й блуждаеше.
— Хайде да се прибираме, Хари — каза тя и аз кимнах на Чъби. Той привърза маркуча към една шамандура и го пусна във водата, за да остане на същото място до другия ден. После запали моторите и насочи лодката към протока.