Опипах бързо в тъмнината за Шери, а и тя сигурно ме търсеше, защото ръцете ни се срещнаха. Стисна ръката ми, за да ме успокои, че не е била засегната от свличащата се купчина, и аз можех да започна да разчиствам мътилката с маркуча.
След пет минути успях да различа сред мътилката жълтата светлинка на фенерчето й, а после и самата нея сред плувналите парчета от прясно разровения куп.
Шери се приближи до мен и двамата продължихме напред към вътрешността на трюма.
Свличането беше затрупало дървения сандък, с който бях се занимавал преди, но в замяна беше разкрило нещо друго, което разпознах мигновено въпреки плачевното му състояние, защото то бе почти същото на вид, както го бях описал предишната вечер на Шери, чак до такива подробности като железния лост за заключване и двата катинара. Металната каса обаче бе почти напълно разядена от ръжда и когато я пипнах, ръката ми се омаза с тебеширеночервен железен окис.
От двете страни на касата имаше тежки железни халки, които навярно някога са били подвижни, за да могат да я вдигат, но сега бяха плътно прилепнали от ръждата към металните стени — но все пак можах да ги хвана здраво и да преместя внимателно касата от тинестото й гнездо. Около нея се надигна лека мътилка. Не вярвам общото й тегло да беше повече от сто и петдесет фунта и бях сигурен, че желязото на самата каса тежеше повече от съдържанието й.
След като бяхме се справили с огромната тежка глава, увита в мекия обемист дюшек, за нас бе просто играчка да измъкнем от кораба по-малката и по-лека каса, а за да я изкараме на повърхността, ни бе необходим само един въздушен балон.
Вълните на прилива отново бяха започнали да заливат застрашително закътания сред рифовете вир, а лодката подскачаше и се клатеше неудържимо, докато прехвърляхме касата на борда и я полагахме върху покритата с брезент купчина от водолазни апарати на носа.
Едва тогава Чъби можеше да включи двигателите и да ни изведе през протока. Всички бяхме все още с приповдигнато настроение и плоското шише минаваше от ръка в ръка.
— Как се чувства човек, който е забогатял, Чъби? — викнах, аз, а той отпи от шишето, присвивайки очи и кашляйки, задавен от силния алкохол, и накрая ми се ухили:
— Както и преди, мой човек. Никаква промяна.
— Но какво ще направиш с твоя дял? — настоя Шери.
— Малко ми е късничко, мис Шери — ако го имах преди двайсет години, тогава щях да направя много неща, и то какви! — Той отпи още веднъж. — Ето кое е неприятното — когато човек е млад, изобщо не разполага с толкова пари, а когато остарее, просто е дяволски късно.
— Ами ти, Анджело? — обърна се Шери към него, докато той се настаняваше върху ръждивата каса, с увиснали върху бузите мокри цигански къдрици и със закрепени на дългите му мигли капчици вода. — Ти си още млад, какво ще направиш?
— Мис Шери, седях си тук и си мислех какво да направя. Ако напиша всичко в един списък, то той ще е дълъг чак до Сейнт Мери и обратно.
Наложи се да ходим два пъти от брега до лагера ни, за да можем да пренесем и главата, и касата и да ги скрием от дъжда в пещерата, която използвахме за склад.
Чъби запали двата газови фенера, защото спусналите се ниско облаци бяха довели по-рано вечерта, и всички се натрупахме около касата, а златната глава ни се зъбеше от почетното място, което й бяхме отредили в издълбаната ниша в дъното на пещерата.
Чъби и аз започнахме да се мъчим с ключалката, въоръжени с ножовка и щанга, но веднага установихме, че въпреки окаяния си вид металът бе съвсем здрав, защото явно е бил запояван допълнително. Само за половин час счупихме три остриета за ножовка и Шери заяви, че е напълно възмутена от ругатните ми. Изпратих я да донесе бутилка „Чивас Рийгъл“ от нашата пещера, за да поддържа високия дух на работниците, и двамата с Чъби заместихме почивката за чай с нейния шотландски вариант.
Изпълнени с нови сили, двамата се заехме пак с касата, но изминаха още двайсет минути и едва тогава успяхме да срежем лоста. Навън вече бе съвсем тъмно. Дъждът не преставаше да плющи, по мекото шумолене на палмовите клонки подсказваше, че засилващият се западен вятър ще разнесе буреносните облаци до сутринта.
След като прерязахме железния прът, започнахме да го избиваме от придържащите го скоби с двуфунтовия чук. След всеки удар с чука от металната повърхност се посипваха безброй люспици ръжда и трябваше да блъскаме доста дълго, за да избием лоста от яката прегръдка на корозиралото желязо.
Но и когато го избихме, капакът не искаше да се отвори. Въпреки че го чукахме от всички възможни посоки и аз не спирах да го ругая, той не отстъпваше.