Обявих поредната почивка с уиски, за да обсъдим проблема.
— Какво ще кажеш за една шашка гелигнит? — предложи Чъби със светнал поглед, но трябваше да го разочаровам, макар и неохотно.
— Трябва ни електрожен — обади се Анджело.
— Много умно — изръкоплясках му подигравателно аз, защото бях започнал да губя търпение. — Най-близкият електрожен е на петдесет мили оттук — как можеш да предлагаш подобни глупости.
Но пък Шери забеляза втория заключващ механизъм — скрит щифт, който минаваше през капака и се закачваше в кухината на касата. Явно, че се отваряше с ключе, но тъй като го нямахме, взех половининчова отвертка и я пъхнах в ключалката. Успях да уцеля езичето и го натиснах.
Чъби се зае отново с капака и този път той се отвори бавно, увисвайки върху ръждясалите панти. Вътрешната му страна смърдеше ужасно, покрита с някаква вехта кафява материя, която беше се накъсала и висеше на парцали. Беше памучен плат, изгнил от влагата и придобил цвета на тухла. Предположих, че е бил някаква евтина индийска дреха или пък е бил на парчета, когато са опаковали камъните.
Тъкмо когато се готвех да разровя по-навътре, изведнъж открих, че съм вече на втория ред и трябваше да надничам през рамото на Шери Норт.
— Остави на мен това — каза тя. — Може да счупиш нещо.
— Хайде де! — запротестирах аз.
— Защо не си сипеш още едно? — предразполагащо ми подхвърли тя, докато се ровеше из пластовете от подгизнали във вода парчета плат. Реших, че в съвета й има доста мъдрост, така че напълних чашата си и я наблюдавах, докато вадеше увитите в плат пакетчета.
Всяко от тях беше вързано с канап, който се разпадаше при докосване, а когато се опита да повдигне първото парче, то се разпадна в ръцете й. Шери събра с шепи изгнилата материя и я изсипа върху поставеното до касата платнище. Пакетчето съдържаше множество дребни, подобни на орехи, предмети, с размери от главичката на кибритена клечка до узряло зърно грозде, като всеки един беше загънат в лист хартия, която, подобно на памучния плат, беше напълно изгнила.
Шери взе едно от топчетата и изчисти с пръсти остатъците от хартията, за да ни покаже голям лъскав син камък, с гладки стени, едната от които беше полирана.
— Сапфир ли е това? — зачуди се тя, а аз го грабнах от ръката й и бързо го огледах на светлината на фенера. Беше доста матов и аз веднага отрекох да е сапфир.
— Не, мисля, че вероятно е лапис лазули — парченцето хартия, задържало се по камъка, бе слабо изцапано с индиго. — Според мен това е мастило — реших аз, потривайки го между пръстите си — Роджър, полковникът, поне си е направил труда да отбележи всеки камък. Вероятно е увил всеки камък с номерирано листче хартия, на което е отбелязал мястото му на трона, за да може по-късно да го постави, където трябва.
— Но то едва ли е възможно сега — рече Шери.
— Не знам — казах аз. — Сигурно ще бъде адски трудно, но все още може да се сложи всеки камък на мястото му.
В багажа ни имаше руло от найлонови торбички и пратих Анджело да ги донесе. Щом отворехме някое пакетче и махнехме изгнилия плат, старателно почиствахме камъните и ги увивахме в отделна найлонова торбичка.
Работата вървеше съвсем бавно, макар че всички вземахме участие, и след почти два часа бяхме напълнили десетки торбички с хиляди полускъпоценни камъни — лапис лазули, берил, тигрово око, гранат, вердит, аметист и още половин дузина други, за които не бях сигурен как се наричат. Всеки камък беше изкусно обработен и идеално полиран, за да прилепне напълно в направеното за него гнездо в златния трон.
Едва когато стигнахме до последния ред камъни в касата, открихме, че там са поставени по-големите скъпоценности. Старият полковник вероятно е започнал първо с тях и ги е поставил на дъното на касата.
Вдигнах към светлината на лампата прозрачната найлонова торбичка, пълна със смарагди, и те заблестяха като яркозелена звезда. Всички ги зяпнахме като хипнотизирани, докато въртях бавно торбичката, за да ги осветя от всички страни.
Оставих я настрани, а Шери се зарови отново в касата и след кратко колебание измъкна някакво по-малко пакетче. Разви влажния изгнил плат, който обгръщаше плътно един-единствен камък.
И изведнъж в свитата й шепа заблестя диамантът „Великият Могул“. Той беше с размерите на кокоше яйце, изкусно шлифован и изглеждаше така, както бе го описал преди стотици години Жан-Батист Таверние.
Блясъкът на всичките скъпоценности, които бяха вече минали през ръцете ни, не можеше да съперничи на великолепието на този камък, така както всичките звезди по небосвода не могат да греят По-ярко от изгряващото слънце. Всички други камъни бледнееха и се губеха пред блясъка и приказната красота на едрия диамант.