— Точно сега ще трябва да побегнем пак.
— Какво имаш предвид?
— Слушай — казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.
— Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.
— Дай да се спуснем долу и да им гръмнем — изръмжа Чъби и зареди карабината. — Имам да им предам нещо от Анджело.
— Недей да се правиш на глупак, Чъби — ядосано му се скарах аз. — Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? — не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.
— Добре — кимна Чъби.
— Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там — той кимна одобрително? — Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.
— Ами ти, Хари? — попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.
— Ще се оправя — успокоих го аз. — А сега тръгвай веднага.
Никак не ми бе трудно да избегна групата преследвачи, защото те си подвикваха високо за кураж и изобщо не си даваха труд да се крият, а напредваха бавно и предпазливо в разтегната колона.
От моята страна на скалите имаше общо девет души — седем чернокожи в моряшки униформи, въоръжени с автомати „Калашников 47“, и двама от хората на Мани Ресник. Те бяха облечени в леки тропически костюми и носеха пистолети. В единия от тях разпознах шофьора на роувъра в онази далечна вечер, а в другия — пътника в двумоторната Чесна, който беше ни видял с Шери на брега.
След като ги преброих, обърнах се и побягнах към извивката на соленото блато. Знаех, че щом колоната от преследвачи се изправи пред подобно препятствие, тя неминуемо ще се разпръсне и съвсем вероятно бе някои от въоръжените мъже да останат изолирани.
Зърнах сред мочурливата земя една по-издигната полянка, обрасла с млади мангрови дървета и остра блатна трева в наситени оттенъци на отровнозелено. Насочих се към нея и стигнах до една повалена напряко палма, която беше като мост и даваше възможност за отстъпление в две посоки. Гъсто покритият й с обрулени палмови клони и блатна трева дънер осигуряваше добро прикритие за засада.
Залегнах зад грубата купчина от извехнала зеленина и стиснах в дясната си ръка рибарския нож, готов да го хвърля.
Веригата от преследвачи се приближаваше все повече и гласовете им се чуваха по-ясно, щом наближиха блатото. Не след дълго чух шумолене от разместени клони и един от тях се насочи право към мястото, където бях залегнал.
Когато се приближи на около двайсет фута от мен, той се спря и извика, а аз долепих лице до влажната почва и надникнах през купчината от увехнали клони. Между тях имаше пролука и успях да зърна стъпалата и краката му под коленете. Панталоните му бяха от плътен син шевиот и бе обут в изкаляни бели гуменки без чорапи. При всяка негова стъпка проблясваше черната му африканска кожа.
Значи беше един от моряците от катера и аз се зарадвах, защото сигурно носеше автоматично оръжие. Предпочитах автомат вместо пистолетите, с които бяха въоръжени хората на Мани.
Бавно се извъртях на хълбок, за да мога да замахна с ножа. Морякът извика пак толкова наблизо и толкова високо, че нервите ми се опънаха и кръвта ми закипя от придошлия адреналин. Някой отвърна на подвикването му много отдалеч и матросът продължи напред.
Чувах тихите му стъпки върху пясъка, докато пристъпваше бавно към мен.
Щом заобиколи поваления дънер, той изведнъж застана с цял ръст пред очите ми. Беше само на десет крачки от мен.
Носеше униформата на матрос, със синя барета с нейното весело червено помпонче, но до бедрото си стискаше страховития и неумолим автомат. Беше висок строен младеж на двайсет и няколко години, с гладко лице и толкова изпотен от напрежение, че кожата му блестеше като полирана, от което очите му изглеждаха още по-бели.
Видя ме и се опита да насочи автомата си към мен, но оръжието беше върху десния му хълбок и той се оплете несръчно, докато се мъчеше да го премести. Прицелих се в точката, където се срещат двете ключици, очертана от разкопчаната му яка в долната част на шията. Замахнах през рамо, свивайки китката в мига, в който хвърлях ножа, и острието му описа сребриста дъга, забивайки се точно в избраната от мен цел. Острието влезе докрай и от гърлото му остана да стърчи само тъмната дръжка от орехово дърво.