— Още малко и ще повърна — промърмори Чъби.
— Свършвай по-бързо тогава — рекох аз, — защото имаме още доста работа.
Изправих се и тръгнах мълчаливо назад към палмовата горичка. Започнахме да копаем на смени, като единият постоянно стоеше на пост между дърветата. Нарочно не използвахме светлина, защото се боях да не ни забележат от катера, а и двамата бяхме изключително внимателни да не вдигаме никакъв шум и да не изтракаме с нещо метално, докато копаехме.
Измъкнахме онова, което ни беше останало от гелигнитовите шашки и взривното устройство, а после изровихме и ръждясалата каса, която пренесохме до едно грижливо избрано място под стръмните склонове на върха. На петдесет ярда нагоре по склона имаше ров, плътно закрит с храсталаци и избуяла трева.
Изкопахме нова дупка за касата, ровейки надълбоко в меката почва, докато не попаднахме на вода. После опаковахме отново касата и я заровихме пак. Чъби се изкачи до закрития ров над нас и се зае с приготовленията си.
В същото време аз презаредих автомата и го увих в една стара риза заедно с петте пълнителя. Зарових вързопа на един инч под пясъка край дънера на най-близкото палмово дърво, където последните дъждове бяха изровили плитка канавка надолу по склона.
Изровената от дъждовете канавка и дървото бяха на четирийсет крачки от мястото, където беше заровена касата, и реших, че разстоянието е напълно достатъчно. Канавката беше дълбока малко повече от два фута и щеше да осигури все пак някаква защита.
Луната изгря малко след полунощ и светлината й беше достатъчна, за да проверим направеното от нас. Застанах до плитката канавка, а Чъби се увери, че има добра видимост от скривалището си на склона. После се изкачих при него, за да се уверя сам, че се вижда добре. Запалихме по пура, закривайки с шепи пламъчето на кибритената клечка и огънчетата на разгорелия се тютюн, докато обсъждахме всичко още веднъж. Особено държах да не остане нещо неразбрано относно координацията ни и сигналите, та накарах Чъби да повтори всичко по два пъти. Той го направи доста мъчително, но с голямо търпение и накрая останах доволен. Стъпкахме фасовете и ги засипахме с пясък, а когато тръгнахме да слизаме от склона, двамата грабнахме по една метличка от палмови клонки, за да заличим всякакви следи от пребиваването ни.
Първата част от плана ми беше изпълнена и ние се върнахме при скрития златен тигър и остатъка от гелигнита. Заровихме повторно тигъра, а после приготвих заряд от цяло сандъче гелигнит. Взривът беше много мощен, достатъчен да убие десет пъти повече хора — но аз никога не правя икономии, когато разполагам с достатъчно материал.
Нямаше да бъде възможно да използвам електрическата кутия за взривяване и изолирания проводник, та трябваше да се задоволя с един от подобните на моливи детонатори с часовников механизъм. Винаги съм се отнасял с дълбоко недоверие към тия несигурни малки механизми. Те действат чрез киселина, която разяжда тънката жица, към която е прикрепено чукчето на капсулата с барут. Когато киселината прекъсне жицата, капсулата експлодира и времето на експлозията зависи от силата на киселината и дебелината на жицата.
При подобен начин на взривяване може да се допусне неточност и вече имах случай, когато за малко не загинах. Но сега нямах възможност за избор — взех един молив, който трябваше да гръмне след шест часа, и го прикачих към гелигнита.
Сред изоставените от похитителите вещи открих моята стара маска за дишане под водата. Подобен уред е също така опасен, както и детонаторите с часовников механизъм. За разлика от аквалангите, при които се използва въздух под налягане, при това устройство за дишане се употребява кислород, който се прочиства през филтър от въглероден двуокис след всяко вдишване и после се връща обратно към устата на водолаза.
Вдишваният кислород при налягане повече от две атмосфери е също толкова отровен, колкото и въглеродният окис. С други думи, ако човек вдиша повече чист кислород на трийсет и три фута под водата, той може да го убие. Трябва да знаеш много добре как да го използваш, но пък устройството притежава едно огромно предимство. От него не излизат мехурчета, които да те издадат и да покажат на неприятеля къде се намираш.
Тръгнахме обратно към брега. Чъби носеше приготвеното сандъче с гелигнит и карабината. Когато бяхме вече нагласили и проверили кислородния апарат, минаваше три часът. После занесох гелигнита до водата и го пуснах да плува. Трябваше да се добавят още няколко фунта олово, чиято тежест щеше да го задържи стабилно, така че да може да се работи спокойно с него.