— Хари, ако оставиш тая негодница да изяде рибата ми, можеш да кажеш „сбогом“ на хилядарката си — запъхтяно изрече Чък откъм коша, а аз се втурнах в голямата каюта.
Коленичих, откачих с трясък резетата, придържащи капака на двигателя, и го отворих.
Лежейки по корем, бръкнах назад към обшивката и напипах приклада на карабината, висяща на специално поставените скоби, скрити между вътрешните тръби.
Когато изскочих на палубата, проверих магазина на пушката и я заредих за автоматична стрелба.
— Анджело, обърни към оная негодница.
Надвесен над перилата откъм носа на „Танцуващата по вълните“, вперих очи в акулата, докато Анджело се насочваше към нея. Тя си беше истинска риба чук — едра, дълга около дванайсет фута от главата до опашката и с бронзов оттенък от бистрата вода.
Прицелих се внимателно между чудовищните очни ябълки, които сплескваха и разкривяваха главата на акулата, и пуснах кратък откос.
Карабината изтрещя, празните месингови гилзи се посипаха от оръжието, а водата закипя от бързите кратки плисъци.
Акулата потръпна конвулсивно от забилите се в главата й куршуми, чупещи хрущялната кост и пръскащи се в мъничкия й мозък. Обърна се по гръб и започна да потъва.
— Благодаря ти, Хари — изпъшка откъм коша Чък, плувнал в пот и със зачервено лице.
— Просто изпълнявам задълженията си — ухилих му се аз и се приготвих да поема управлението от Анджело.
В един без десет Чък закачи марлина с куката, изтощавайки го, докато той не се обърна на едната си страна, пляскайки слабо със сърповидната си перка, а удължената му човка не започна да се отваря и затваря на пресекулки. Блестящото му око беше колкото едра ябълка, а дългото му тяло потръпваше и блестеше в хиляди разлати тонове на сребристо, златисто и пурпурно.
— А сега внимателно, Чъби — извиках аз, докато опипвах с ръкавиците стоманеното въже и започнах да придърпвам леко рибата към мястото, където Чъби чакаше, готов с желязната кука в ръце.
Чъби ми хвърли унищожителен поглед, с който искаше да ми каже, че е изтеглял с желязната кука едрите риби, когато все още съм бил улично хлапе из лондонските бордеи.
— Чакай да се извърти — предупредих го отново аз само за да го поядосам още малко, а Чъби нацупи устни при тоя ненужен съвет.
Мъртвото вълнение насочи рибата към нас, разкривайки огромното й туловище, което заблестя като сребро между разперените като криле гръдни перки.
— Сега! — викнах аз и Чъби заби надълбоко стоманената кука. Рибата изпадна в смъртен ужас сред бликналата яркочервена кръв от сърцето й, запляска по водата, докато повърхността й побеля напълно, и изпръска всички ни с петдесетина галона морска вода.
Провесих рибата на Адмиралтейския кей от кулата на един кран. Бенджамин, началникът на пристанището, подписа удостоверение за общо тегло от осемстотин и седемнайсет фунта. Макар че ярките флуоресцентни цветове бяха изчезнали от настъпилата смърт и сега цветът й беше станал невзрачно опушено черен, тя все пак беше внушителна поради самите си размери — четиринайсет фута и шест инча от върха на човката до крайчеца на широката раздвоена опашка.
„Мистър Хари е закачил цял Голиат на Адмиралтейския“, разнесоха из улиците мълвата, тичащите босоноги хлапета, и островитяните с радост се възползваха от възможността да захвърлят работата си и да се струпат на кея с ликуващ вид.
Новината се разнесе чак до старинния губернаторски дворец върху стръмния нос и президентският ландроувър забръмча надолу по виещия се път, развял върху торпедото си весело флагче. Колата си проби път през навалицата и на кея стъпи великият мъж. Преди независимостта Годфри Бидъл е бил единственият адвокат на Сейнт Мери, роден на острова и завършил в Лондон.
— Мистър Хари, какъв великолепен екземпляр — възторжено възкликна той. Риба като тази щеше да даде тласък на зараждащата се туристическа индустрия на Сейнт Мери и той се приближи да стисне ръката ми. Като всички държавни глави в тая част на света, президентът беше изрядно елегантен.
— Благодаря ви, господин президент — рекох аз. Даже и с мека шапка на главата си, той едва стигаше до подмишницата ми. Целият беше симфония в черно — черен вълнен костюм, обувки от телешки бокс, кожата му имаше цвета на лъскав антрацит и само около ушите му стряскащо се къдреше кичур от бели пухкави косми.
— Наистина заслужавате да бъдете поздравен — затанцува от вълнение президентът Бидъл, а аз разбрах, че и този сезон ще бъда канен на вечерите, давани за избрани гости в президентския дворец. За това ми бяха нужни една-две години, но президентът най-после бе ме приел така, сякаш бях роден на острова. Бях станал едно от децата му, с всичките произтичащи от подобно положение привилегии.