Чъби седеше от другата ми страна и се усмихваше като огромна кафява жаба, разкривайки два реда изненадващо бели едри зъби с розови пластмасови венци.
— Хари — провлечено започна той, прегръщайки ме с яката си мускулеста ръка. — Ти си добро момче, Хари. Знаеш ли какво, Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — той закима умно, докато се готвеше да направи изявлението, което изричаше винаги, когато вземеше заплата. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече, отколкото собствения си брат.
Свалих омазаната му шапка и започнах да галя нежно плешивото кафяво кубе на главата му.
— А пък ти си любимото ми русо кубенце — уверих го аз.
Той ме задържа за миг на една ръка разстояние, изучавайки лицето ми, а после избухна в гръмогласен смях. Смехът му беше съвсем заразителен и двамата все още продължавахме да се кикотим, когато влезе Фред Кокър и седна на нашата маса. Оправи пенснето си и рече превзето:
— Мистър Хари, току-що дойде бърза поща от Лондон. Клиентите ви са анулирали заявката си — смехът ми изведнъж секна.
— Да ги вземат дяволите! — викнах аз. Две седмици без клиенти в средата на върховия сезон и само двеста въшливи долара неустойка за резервацията.
— Мистър Кокър, трябва да ми намерите някакви клиенти — след като Чък ми беше платил, в джоба ми бяха останали само триста долара.
— Трябва да ми намерите клиенти — повторих аз, а Анджело взе ножа си и го заби дълбоко в плота на масата. Никой не му обърна внимание, но той се огледа намръщено наоколо.
— Ще се опитам — каза Фред Кокър, — но вече е малко късничко.
— Пратете телеграми на клиентите, на които отказахме.
— А кой ще плати за телеграмите? — вежливо попита Фред.
— Аз ще ги платя, по дяволите — отвърнах, след което той кимна и излезе. Чух го да пали катафалката си навън.
— Не се безпокой, Хари — обади се Чъби. — Аз все още те обичам, човече.
Седящият до мен Анджело изведнъж заспа. Прегъна се напред и челото му срещна масата, от която се разнесе отчетлив екот. Обърнах главата му встрани, за да не се задави в локвичката от разлят алкохол, прибрах ножа му в калъфката и се погрижих заплатата му да не отиде във въртящите се наоколо момичета.
Чъби поръча по още едно и поде някаква протяжна, несвързана моряшка песен на местния диалект, а аз седях и не можех да се успокоя.
За кой ли път бях очевидно изправен пред финансово разорение, а Бог ми е свидетел колко мразя парите — или по-скоро липсата им. Следващите две седмици щяха да дадат съвсем ясен отговор дали „Танцуващата по вълните“ и аз можем, или не можем да преживеем мъртвия сезон, като все пак изпълним добрите си намерения. Знаех, че няма да можем. Стана ми ясно, че пак ще трябва да заработим на черно.
По дяволите, ако ще трябва да го правим, най-добре е да започнем веднага. Ще съобщя, където трябва, че Хари е готов да се спазари. Щом като веднъж вече се реших, аз отново усетих онова приятно изопване на нервите, което винаги съпътства излагането на опасност. В края на краищата двете седмици след анулирането на заявката можеше и да не бъдат загубени.
Присъединих се към пеещия Чъби, макар и да не бях съвсем сигурен, че пеем една и съща песен, защото ми се струваше, че свършвам куплетите доста преди него.
Може би точно този празник на песента привлече вниманието на полицията. Редът и законът на Сейнт Мери се олицетворяват от един полицейски инспектор и четирима полицаи, които са повече от достатъчни за острова. Освен многото „полови сношения преди пълнолетна възраст“ и няколкото семейни скандала едва ли ще се открият други престъпления, които да заслужават внимание.
Полицейският инспектор Питър Дейли беше млад човек с руси мустаци и типичните за англичаните розови гладки бузи, а бледосините му очи бяха разположени толкова наблизо, че приличаше на каналджийски плъх. Носеше униформата на британската колониална полиция — фуражка със сребърна кокарда и козирка от лъскава черна кожа, памучни панталони в цвят каки, колосвани и гладени толкова, че поскърцваха тихо, когато ходеше, като капак — лачен колан и кръстосан офицерски портупей. На кръста му висеше бамбукова палка, пъхната в калъфка от същата лачена кожа. Ако се махнеха жълто-зелените пагони на Сейнт Мери, той си беше истински имперски фукльо, но времето и на империята, и на мъжете в униформа отдавна беше отминало.
— Мистър Флечър — изрече той, изправяйки се пред масата ни и потупвайки леко дланта си с бамбуковата палка, — надявам се, че тази вечер няма да имаме никакви неприятности с вас.