Изведнъж хеликоптерът се разтресе и Бисиса подскочи — изглежда, тази акция нямаше да е чак толкова рутинна, колкото си представяше.
Абдикадир се мъчеше да се свърже с базата:
— Алфа четири-три, тук Примо пет-едно, приемам. Алфа четири-три…
Кейси ругаеше: изглежда, бяха изгубили сателитната връзка.
— Ох! — изпъшка телефонът на Бисиса.
Тя го приближи към лицето си.
— Какво ти е?
— Изгубих сигнал. — Върху екранчето мигаха диагностични програми. — Никога не ми се е случвало. Чувствам се… странно.
Абдикадир погледна през рамо.
— Нашата радиостанция също замлъкна. Нямаме достъп до командната мрежа.
Бисиса погледна своята радиостанция — тя също нямаше връзка с командния център — и каза:
— Никакъв достъп до интелнет.
— Значи са изчезнали и цивилната, и военната мрежа — изсумтя Абдикадир.
— И каква може да е причината? Електрическа буря?
— Не и според онези задници от метеорологичната служба — изръмжа Кейси. — Да не говорим, че сто пъти съм прелитал през електрическа буря и никога не съм губил връзка.
— Тогава какво може да е?
За няколко секунди се възцари пълна тишина. Изведнъж всички си спомниха, че се намират в район, където само преди десетина години е било използвано атомно оръжие. На няколкостотин километра от тях центърът на цял един град бе превърнат в разтопено стъкло. При изчезнала връзка и внезапно появил се ураганен вятър не беше трудно да се предположи най-лошото.
— Всъщност — подметна Абдикадир, който, изглежда, се опитваше да разведри напрежението, — би могло да е най-обикновено заглушаване.
— Ох! — изписука отново телефонът.
Бисиса го погали. Имаше го още от съвсем малка: стандартно изпълнение, каквото Обединените нации раздаваха безплатно на всички дванайсетгодишни деца от времето, когато все още се надяваха, че комуникациите са единственият начин да се обедини светът. Повечето деца след някоя и друга година обикновено захвърляха тези тромави и досадни машинки, но Бисиса бе запазила своята, защото разбираше и подкрепяше идеята, която се криеше зад този грандиозен проект. С времето бе приела телефона като истински приятел.
— Успокой се — прошепна му тя. — Мама ми е разказвала, че навремето телефоните постоянно губели връзка с мрежата.
— Да де — измърка телефонът. — Лесно ти е да го кажеш. Нали не си лоботомизирана ти.
Абдикадир се намръщи.
— Как го търпиш това нещо? На моя отдавна му изключих програмата за интелигентност. Дразни ме.
— Не зная. — Бисиса сви рамене. — Така се губят и половината от диагностичните възможности.
— Освен това губиш приятел за цял живот — добави телефонът.
— Само не започвай да го съжаляваш — посъветва я Абдикадир. — Телефоните са като католически свещеници — непрестанно ровичкат из съвестта ти.
Вертолетът отново се заклати. Кабината се наклони силно и когато отново се изправи, вече се отдалечаваха от селото.
— Излизам от „капака“ — заяви Кейси. — Не мога да поддържам равен полет на ниска височина.
Абдикадир се ухили доволно.
— Всеки си има граница на възможностите, Кейси.
— Пъхни си тая граница отзад — посъветва го ядосано Кейси. — Вятърът духа едновременно от всички посоки. Погледни само какви вихри има ниско над земята… ей, какво е това? — Той посочи надолу.
Бисиса се наведе към прозореца. Въздушната вълна от роторите разпръскваше сухата растителност, под която се бе показало нещо. Тя различи човек, сврян в дупка — държеше някаква дълга черна тръба… оръжие.
Всички извикаха едновременно.
И изведнъж слънцето премигна, като прожектор, който някой е обърнал в друга посока.
Вертолетът описа широка дъга и се насочи право към него, наклони се надолу, опашният ротор се вдигна. Моалим се ухили и стисна с потни пръсти гранатомета. Сърцето му блъскаше, прахолякът, носен от вятъра, го заслепяваше. Но той бе готов да понесе всичко. Това щеше да е първата важна постъпка в живота му. Ако успееше да свали вертолета, щеше да стане герой и всички щяха да му се възхищават… бойците и майка му. А и едно момиче… Но сега не биваше да мисли за това.
Изведнъж обаче видя, че зад прозрачния купол на машината има хора, и тази мисъл го порази. Нима наистина бе готов да отнеме човешки живот, сякаш стъпква насекомо?