Магнитното поле на планетата, генерирано от това гигантско желязно динамо, навярно също бе нарушено. Може би това обясняваше сиянията и проблемите с компасите. Освен това магнитното поле бе сигурна защита за крехките животински форми, обитаващи планетата — то бе като щит за космическите прашинки и по-тежките слънчеви частици. Ако бе разрушен и озоновият слой, това щеше да доведе до тежки радиационни поражения — ракови заболявалия, мутации.
Но имаше и едно друго изложено на риск животинско царство. Обитателите на морските дълбини и подземните пластове също страдаха от нарушенията в околната среда. Дали и там сега не загиваха цели видове? Имаше ли в недрата на планетата Очи, които да наблюдават този ужасяващ процес?
Флотът продължи покрай бреговете на Южна Франция, след това изви към Испания и се насочи към Гибралтар.
Едва тук разузнавачите се натъкнаха на обитатели. Бяха ниски, с малки черепи и големи носове. Бисиса си спомни, че някога тези земи били населявани от неандерталци — след като първите сапиенси се отправили към Западна Европа. Във всеки случай тези същества бяха ужасно страхливи — навярно вече бяха научили горчивия урок да не пресичат пътищата на човеците.
Александър остана очарован от Гибралтарския проток, който гърците наричаха Херкулесовите стълбове. Океанът отвъд него не бе напълно непознат за съвременниците на македонския цар. Двеста години преди неговото време картагенецът Хано бе дръзнал да отплава на север от атлантическия бряг на Африка. Беше се завърнал с чудни разкази за нетопящи се ледове и сковани от студ страни. Александър като че ли едва сега започваше да схваща размерите на света, който обитаваше. Дори бе готов да продължат през океана. Джош също жадуваше да узнае каква е била съдбата на индустриалната цивилизация в околностите на Чикаго, която вероятно съвпадаше с неговото време. Освен това бяха заинтригувани от новия остров, образуван насред Атлантическия океан, който бяха наблюдавали от „Союз“. Но дори царят осъзнаваше, че на този свят съществуват ограничения. Корабите му бяха твърде малки и слаби, а и трябваше да се отбиват през няколко дни до брега, за да попълват ограничените си запаси. Съветниците му побързаха да го уверят, че новият свят може да почака още известно време, преди да бъде завладян, и Александър се съгласи.
Продължиха покрай бреговете на Африка, които бяха също толкова безлюдни.
Бисиса бе потънала в мислите си. Първите няколко седмици от морската експедиция я бяха накарали да забрави напрегнатите месеци, прекарани в едно помещение с Окото, но сега тя най-сетне имаше възможност да преосмисли всичко, което бе научила.
Абдикадир и Джош бяха разтревожени от вглъбеното й състояние и непрестанно се опитваха да я развличат. Една вечер, докато стояха на палубата, Джош я попита:
— Все още не мога да разбера откъде знаеш, че зад Окото се крие някой или нещо. Когато го гледам, не усещам нищо. Готов съм да се съглася, че всеки от нас има свой вътрешен космос — че умовете, самотници сред големия тъмен океан на времето, притежават и други, невидими способности да се търсят и намират. Но за мен Окото си остава една голяма загадка. То несъмнено е средоточие на огромна сила — но това е силата на машина, а не на разумно същество.
— Това не е разум — отвърна Бисиса, — а проводник на разуми. Те са като сенки в дъното на тъмен коридор. Но те присъстват. — Нямаше точна дума, с която да обясни онова, което чувстваше. Сигурно защото хората досега не се бяха натъквали на подобно явление. — Просто трябва да ми повярваш, Джош.
Той я прегърна през раменете.
— Вярвам ти, успокой се. Иначе нямаше да съм тук…
— Знаеш ли, понякога тези различни отрязъци от времето ми се струват като рожба на собственото ми въображение. Като несвързан сън.
Абдикадир извърна глава и я погледна. Лицето му беше намръщено и съсредоточено.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се поколеба, търсеше най-точните изрази.
— Мисля, че по някакъв начин ние се намираме в Окото. Спомнете си какво ви говорех. Фундаменталната структура на нашата реалност се състои от…
— От невидими нишки — довърши Джош.
— Точно така. Или струни. Но не като струните на цигулка, защото има много начини, по които тези струни да се изпъват върху корпуса на междинния слой. Едни ще се движат свободно върху горната му повърхност, а други ще обгръщат корпуса. Ако променим размерите на междинния слой — ако например го направим по-дълбок, — обгръщащата енергия на струните, които го обвиват, ще нарасне, но успоредно с това ще намалее силата на тяхното трептене. И това неминуемо ще окаже някакво въздействие върху обозримата вселена. Ако задържим струните достатъчно дълго в това състояние, двете измерения, късото и дълбокото, ще си разменят местата… Между тях съществува обратна връзка…