— Тук вече изгубих нишката — изсумтя Джош.
— Струва ми се — заговори Абдикадир, — тя се опитва да ни каже, че в този модел твърде големите и твърде малките разстояния са еквивалентни.
— Да — кимна Бисиса. — Точно така. Космосът и невидимите частици на атомно ниво — всеки един от тези светове е инверсия на другия, ако ги гледаме по този начин.
— А Окото…
— В Окото се съдържа моето изображение — рече тя, — също както ретината ми, Джош, проектира твоя образ. Само че в случая с Окото реалността на това изображение, и на целия свят, е много по-сложна от една обикновена проекция.
Абдикадир сбърчи вежди.
— В такъв случай изкривените отражения в Окото не са само сенки на нашата реалност. И като манипулира тези „изображения“, Окото по някакъв начин контролира онова, което става във външния свят. Може би по такъв начин е предизвикало и Хроносрива. Това ли си мислеше?
— Като вуду кукли — подскочи развълнувано Джош. — В Окото се съдържа цял един вуду свят… Но Абдикадир греши, нали, Бисиса? Окото не прави нищо, то е само инструмент и нищо повече. Играчка в ръцете на онези, чието присъствие долавяш зад него. Нещо като… нещо като…
— Команден пулт — прошепна Бисиса. — Джош, знаех си, че ти сече пипето.
— Ах — въздъхна Абдикадир. — Сега вече разбирам. Ти се надяваш, че би могла да си осигуриш някакъв достъп до командния пулт. Че можеш да въздействаш на Окото. И това те плаши, нали?
Тя не посмя да срещне погледа му.
— Ако можеш да въздействаш на Окото — продължи зашеметено Джош, — какво би поискала от него?
Тя скри лицето си в шепи и прошепна:
— Да ни върне у дома. И струва ми се…
— Да?
— Струва ми се, че може.
Настъпи мълчание. Най-сетне им го бе казала. Сега оставаше да се върне и да се изправи срещу Окото. Или щеше да успее, или… да загине.
На няколко дни път от Александрия флотът спря край брега. Според македонците тук трябваше да се намира град Паретоний, посещаван навремето от Александър — но сега от него нямаше и следа.
На брега ги очакваше Евмений. Каза, че искал да придружава царя през последните няколко дена от това знаменателно пътешествие.
Александър прати съгледвачите да натоварят буренца с прясна вода на камили. Беше организиран малък отряд — само от десетина души, — включващ Александър, Евмений, Джош и Бисиса, както и неколцина телохранители. Македонците увиха около главите си бели кърпи и заприличаха на бедуини.
Отправиха се на юг. Пътешествието трябваше да продължи само няколко дни. Следвайки „границата“ между Египет и Либия, навлязоха сред невисоки хълмове. Първата вечер спаха в палатки и под навеси. След продължителния застой на кораба Бисиса се радваше на движението. Физическите усилия й действаха разведряващо. Но на втория ден ги застигна пясъчна буря, истинска виелица, която шибаше лицата им с песъчинки. За да се скрият, навлязоха в една теснина, чието дъно бе покрито с мидени черупки, а сетне продължиха по равно каменисто плато.
Най-сетне стигнаха неголям оазис. Имаше ниски палми и дори няколко птици, макар че не беше ясно с какво се прехранват в тази пустош. Насред оазиса се издигаше порутена изоставена крепост, заобиколена от обрасли с шубраци гробници. Нямаше и следа от обитатели — нищо освен живописните руини.
Александър заобиколи крепостта, следван от своите телохранители. Подмина рухналата стена и се приближи към напуканите стъпала на неголям храм. Изглежда, всичко тук будеше интереса му, защото той се наведе и прокара длан по прашната тераса на храма.
— Последния път, когато бяхме тук — прошепна Евмений, — сградите бяха запазени, макар и доста стари. Бог Амон се появи, настанен в свещената си лодка, върху раменете на пречистени носачи, а хор от девици възпяваше величието му. Царят се спусна в криптата на храма, най-святото място в околностите, за да се съветва с оракула. Не каза на никого за какво са разговаряли — дори на мен, нито на Хефестий. Тук бе мястото, където Александър осъзна божествената си предопределеност.