Бисиса бе чувала тази история. По време на първия поход на Александър македонците бяха оприличили рогатия либийски бог Амон на гръцкия Зевс и Александър решил, че Зевс-Амон, а не Филип Македонски, е истинският му баща.
От този момент той бе приел Амон в сърцето си — до края на краткия си живот.
Царят изглеждаше съкрушен. Може би се бе надявал, че храмът ще бъде пощаден от Хроносрива, че този оазис, най-свещеното място за него на света, ще оцелее. А бе открил тук само мъртвата тежест на времето.
— Кажи му, че няма да е вечно така — също зашепна Бисиса. — Кажи му, че след девет века, когато това място стане част от Римската империя и християнството бъде прието за официална религия на империята, в този оазис все още ще живеят последователи на Зевс-Амон и на самия него.
Евмений кимна и предаде наученото с тържествен глас. Царят му отговори нещо и той се върна при Бисиса.
— Каза, че дори боговете не могат да надделеят над времето, но че деветстотин години са достатъчно за всеки.
Останаха в оазиса, колкото да попълнят запасите си с вода, после се отправиха назад към брега.
42
Последна нощ
Седмица след завръщането им във Вавилон Бисиса обяви, че според нея Окото на Мардук може да я върне у дома.
Думите й бяха посрещнати скептично дори от най-близките й приятели. Тя знаеше какво си мислят — че си въобразява. Че е прекарала твърде дълго време затворена с Окото и сега живее в някакъв свой свят на фантазии.
— Защо точно теб? — попита я някак замислено Джош.
— Защото аз го помолих — отвърна тя.
Той само кимна.
Въпреки скептичното си отношение всички нейни приятели се стекоха да й помагат в приготовленията за заминаването. Дори приеха на сериозно датата, която им каза. Бисиса все още нямаше доказателства, че ще успее, а и не беше сигурна дали правилно възприема онова, което според нея се излъчваше от Окото. Но останалите постепенно се запалиха и тя бе поласкана от внезапната промяна в настроенията им — въпреки че някои от тях може би си шушукаха зад гърба й.
Една вечер, няколко дни преди насрочената дата, Бисиса и Джош седяха в криптата под огромното мълчаливо Око. Бяха се прегърнали, но сега ги владееше не страстта, а тъгата от раздялата.
— Как мислиш, дали ги е грижа за онова, което са направили — цял един свят, разкъсан на парчета? За онези, които трябваше да умрат?
— Не. О, със сигурност изпитват научен интерес към нашите чувства. Но нищо повече от това.
— В такъв случай те стоят по-долу от мен. Защото когато видя убито животно, изпитвам към него жалост, състрадание към мъките му.
— Така е — съгласи се тя. — Но, Джош, грижа ли те е за милионите бактерии, които умират в червата ти всяка секунда? Ние не сме бактерии, много по-сложни сме от тях, освен това сме независими и надарени със съзнание. Но те са толкова по-развити от нас, че в сравнение с тях ние сме нищо.
— Тогава защо ще те пращат у дома?
— Не зная. Защото им е забавно, предполагам.
— Няма значение какво искат те. Бисиса, по-важното е ти какво искаш. Представи си, че наистина се прибереш у дома. Ами ако Мира не желае да те види?
— Това е нелепо! — Тя го погледна стреснато.
— Така ли? Бисиса, коя си ти? Коя е тя? След Хроносрива всички сме корабокрушенци, разхвърляни из различни светове. Може би частица от теб ще се върне при частица от Мира.
Думите му я разгневиха. Не разбираше защо Джош трябва да говори за това.
— Ти чуваш ли се какво приказваш?
Той въздъхна.
— Не можеш да се върнеш, Бисиса. Това няма да промени нищо. Остани тук. — Той я хвана за ръцете. — Ще строим къщи, ще отглеждаме посеви — ще имаме деца. Остани с мен, Бисиса, стани майка на моите деца. Този свят вече не ни е чужд, той е наш дом.
Тя изведнъж омекна.
— О, Джош! — Притегли го към себе си. — Мили Джош. Искам да остана, повярвай ми. Но не мога. Не е само заради Мира. Джош, разбери, това е може би единствената възможност. Предложиха я само на мен и на никой друг. Длъжна съм да я приема.
— Защо?
— Заради онова, което може би ще науча. Защо се случи всичко това. Каква е тяхната роля. Какво можем да направим за в бъдеще.
— Ах — въздъхна той завистливо. — Трябваше да се сетя. Бих могъл да споря с майката за любовта на нейното дете, но не и с войника за неговия дълг.
— О, Джош…