— Вземи ме с теб.
Тя се дръпна стреснато.
— Не очаквах да го кажеш.
— Бисиса, ти си всичко за мен. Не искам да оставам тук без теб. Искам да съм с теб, където и да отидеш.
— Но там може да загина.
— Ако умра с теб, ще умра щастлив. Какво е животът без щастие?
— Джош… не зная какво да кажа. Каквото и да бъде, все ще те заболи.
— Да — отвърна той. — Мира винаги ще присъства — ако не между нас, то ще стои до теб. Разбирам те.
— И така да е — никой не ме е обичал като теб.
Прегърнаха се и известно време мълчаха.
— Знаеш ли, те си нямат име — проговори първи той.
— Кои?
— Пакостливите разумни създания, които организираха всичко това. Не са Господ Бог, нито други богове…
— Така е. — Тя затвори очи. Усещаше присъствието им дори сега — като слаб полъх от сърцевината на старо умиращо дърво, сухо и напукано. — Те не са богове. И са от тази вселена — родили са се в нея, също като нас. Но са стари — толкова стари, че не можеш да си представиш.
— Живели са твърде дълго.
— Може би.
— Тогава така ще ги наречем. — Той хвърли преценяващ поглед на Окото и вирна брадичка. — Първородните. И нека гният в ада.
Александър нареди да се организира тържество в чест на странното заминаване на Бисиса. Празненството продължи три дни и три нощи. Имаше атлетически състезания, конни надбягвания, танци и музика — и дори монголско бату, разказите за което се бяха понравили на царя.
Последната вечер Бисиса и Джош бяха почетни гости на пиршеството. В нейна чест царят се облече като Амон, своя баща-бог — със сандали, пурпурно наметало и рога. Гуляят, който се развихри, бе шумен, разгорещен и опасен като кръчмарска сбирка на отбор по ръгби. Към три сутринта се наложи да изнесат пияния Джош в спалнята на Александър.
Бисиса, Абдикадир и Кейси се усамотиха около една малка масичка, на която мъждукаше фенер. Кейси отпи от една висока стъклена чаша и я подаде на Бисиса.
— Опитай. Вавилонско вино. По-добро е от козята пикня на македонците.
Тя се засмя и поклати глава.
— Предпочитам утре да съм съвсем трезва.
— От това, което научих от Джош, поне един от двама ви трябва да е трезвен — изсумтя Кейси.
— Ето, че пак се събрахме — рече Абдикадир, — тримата оцелели от двайсет и първи век. Не помня кога за последен път сме били сами заедно.
— Май от деня на катастрофата с вертолета — отвърна Кейси.
— Така ли го наричаш? — изхъмка Бисиса. — Не денят, в който светът се разпадна, а денят на катастрофата с вертолета.
— Аз съм летец. — Кейси сви рамене. — Пилотът, изгубил машината си.
— Ти си добър човек, Кейси — разнежи се тя. — Дай да го пробвам това. — Бисиса взе чашата. Виното бе гъсто, отлежало, богато на аромати.
Абдикадир не сваляше от нея сините си очи.
— Тази вечер, преди да се натряска, Джош ми се оплака. Смята, че криеш нещо от нас — нещо, свързано с Окото.
— Не знаех как да му го обясня — заоправдава се тя. — Все пак той идва от деветнайсети век. И е толкова млад! Божичко!
— Но не е дете, Бис — възрази Кейси. — Войници на неговата възраст гинеха срещу монголите. А ти знаеш, че той е готов да умре за теб.
— Зная.
— И така — продължи Абдикадир, — какво скри от него?
— Най-лошите си предчувствия.
— За кое?
— За някои факти, които ни бодат очите още от първия ден. Момчета, замисляли ли сте се защо нашето малко късче от Афганистан и парчето небе със „Союз“ са всичко, оцеляло от двайсет и първи век след Хроносрива? Колкото и да търсихме, не намерихме никой, който да идва от по-късен период. Ние сме последните образци. Това не ви ли се струва странно? Защо два милиона години история ще свършват точно с нас?
— Ами… — почна Абдикадир, — защото сме последните. След нас няма „образци“. Живели сме в последната година, последния месец — може би дори последния ден.
— Аз мисля — продължи Бисиса, — че в този последен ден се е случило нещо ужасно — за човечеството и за целия свят. Може би затова не бива да се опасяваме от парадоксите на времето. От опасността да променим хода на историята. Защото, изглежда, след нас Земята е лишена от история…
— Може би това отговаря на въпроса, който ми хрумна, докато ни запознаваше с твоите идеи за разкъсванията на пространство-времето. Представете си какво огромно количество енергия е необходимо за подобен процес. Това ли е краят на Земята? Някаква гигантска катастрофа, взрив от енергия, пред който Земята е като снежинка, подхвърляна от вятъра. Енергийна буря, която разкъсва тъканта на пространството и времето… — Абдикадир млъкна.