— Господи, Бис — въздъхна Кейси и отпи от виното. — Ужасно те бива да разваляш купона.
— Ето защо са били нужни образците — продължи Абдикадир, без да му обръща внимание.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Ами, това е като… спасяването на горяща библиотека. Какво ще направиш? Тичаш между рафтовете и сграбчваш каквото ти попадне. А после го струпваш накуп и се появява Мир.
— И защо да е спасяване? — попита Кейси. — Защо да не е кражба?
— Какво?
— Може би Първородните са дошли тук не за да записват всичко, което се случва. Може би те са го предизвикали. И това не ти е хрумвало — нали, Бис?
— И по каква причина реши да го спестиш на Джош? — попита Абдикадир.
— Защото той е пълен с надежди. Не искам да ги разбивам.
Известно време тримата седяха в напрегнато, умислено мълчание. После заговориха за бъдещите си планове.
Абдикадир каза:
— Подозирам, че Евмений ме използва като средство да развлича и забавлява царя. Предложих им експедиция до изворите на Нил. Изглежда, в този регион се намират хора от началната стъпка на човешката еволюция. Всъщност кои според Първородните са били първите човеци? С какви критерии го отсъждат? Това са въпроси, с които си позволих да занимавам Александър. Мисля, че го заинтригувах.
— Хубава идея — каза Бисиса. Съмняваше се обаче Александър да се вълнува от подобни неща. Той бе израсъл с разкази за митични герои и враждуващи божества — това бе неговият вътрешен мир. — Абди, струва ми се, че където и да идеш, ще си намериш мястото.
— Защото съм последовател на суфизма, ако не съм ти го казвал досега — засмя се той. — Няма значение къде се намирам — по-важно е вътрешното усъвършенстване на духа.
— Де да можех да разсъждавам по същия начин — въздъхна завистливо тя.
— Ако питате мен — намеси се Кейси, — не бих искал да прекарам остатъка от живота си в лунапарк с парни машини. Ще се опитам да вдъхновя появата на електрически машини, че дори и на електроника…
— С което иска да каже — поясни сухо Абдикадир, — че смята да стане учител.
Кейси изсумтя недоволно и се почеса по тила.
— Както и да е. Важното е да не изгубим ценните познания, които имаме. Инак ще трябва да се сменят доста поколения, преди да бъдат преоткрити.
— Няма страшно, Кейси. — Бисиса го потупа по ръката. — Смятам, че от теб ще излезе добър учител.
Кейси изруга на английски, гръцки и македонски. Беше доста впечатляващо.
— Момчета… — Бисиса се надигна. — Мъчно ми е да ви го кажа, но трябва да ида да поспя.
Те също се надигнаха, после, споходени от внезапен импулс, всички разпериха ръце и се прегърнаха.
— Имам една молба — прошепна Бисиса. — Пуснете маймуночовеците на свобода. Щом аз ще се измъкна от клетката, нека и те го направят.
— Обещавам — отвърна Кейси. — Няма да се сбогуваме, Бис.
— Да. Няма да се сбогуваме.
— Защо се дарява животът, за да ни бъде отнет? — тихо каза Абдикадир.
— Милтън — изръмжа Кейси. — „Изгубеният рай“, нали? Сатанинското предизвикателство към Господа.
— Не преставаш да ме изненадваш, Кейс — каза Бисиса. — Но винаги съм харесвала Сатаната.
— Майната му! — Кейси махна с ръка. — Първородните трябва да бъдат спрени.
След още няколко секунди тя се освободи от прегръдката им и ги остави да допиват виното.
Потърси Евмений и го помоли за разрешение да си тръгне от празненството.
— Разбира се, госпожо — отвърна той на добре отработен английски. Изглеждаше съвсем трезвен. — Ще ми позволите ли да ви придружа?
Излязоха на централната улица на града, придружени от неколцина телохранители. Когато стигнаха караулното, Бисиса помоли да извикат капитан Гроув. Дребният енергичен англичанин я прегърна и й пожела успех. Бисиса и Евмений излязоха от града през Вратите на Ищар и тръгнаха към палатковото селище.
Нощта бе ясна и студена, в небето грееха непознати звезди, в единия му край се виждаше лунният полумесец. Войниците, които срещаха, поздравяваха Бисиса възторжено — заради нея празнуваха вече три дни. Целият лагер, изглежда, бодърстваше — чуваше се музика и смях, светеха фенери, миришеше на дим.