— Мъчно им е, че си тръгваш — подметна Евмений.
— Е, поне получиха възможност да го отпразнуват.
— Не бива да… хъм, подценяваш своя принос. Ние всички се озовахме в един слепен от части нов свят. В началото между нас имаше подозрителност, дори неразбиране. А вие тримата, от двайсет и първи век, бяхте най-самотни и изолирани. Но без вашата помощ Александър едва ли щеше да победи монголите. Станахме семейство — макар и странно.
— Да, вярно е. Според мен това говори много за възможностите на човешкия дух.
— Така е. — Той спря, обърна се и я погледна. — Там, където отиваш, Бисиса, ще срещнеш враг, когото дори Александър не може да надвие. Спомни си тогава за тези възможности на човешкия дух. И се дръж — заради всички нас.
Пред една от палатките седеше майка с мъничко дете в ръце. Лицето на детенцето беше бледожълт диск — като луната. Майката забеляза, че Бисиса я гледа, и й се усмихна.
— Вавилонските астрономи решиха да започнат ново летоброене — от Хроносрива насам. Обявиха го за началото на поредния Голям цикъл. А ето, че вече се радваме и на първите бебета, родени на новия свят. Те не са съществували в света, от който идваме — не биха могли, защото някои от родителите им са от различни епохи — но тяхното минало не е разкъсано като нашето. Те съществуват само тук. Питам се какво ли ще правят, когато порастат?
Тя втренчи поглед в озареното му от лунната светлина лице.
— Ти разбираш толкова много…
Той се засмя.
— Умен като грък и също толкова досаден — нали така казва Кейси? Какво друго си очаквала?
Прегърнаха се и той я задържа в обятията си. После тръгнаха обратно към града.
43
Окото на Мардук
Когато на следващата сутрин Бисиса се появи в храма на Мардук, там вече я очакваха Абдикадир и Кейси. Беше трогната от вярата им в нея и успокоена от увереността им. Окото висеше във въздуха — безразлично, както винаги. Джош също беше тук. Бисиса бе облякла летателния си комбинезон, доста опърпан и позакърпен, а той носеше вълнено сако и чиста риза. „Защо пък не? — помисли си тя. — След като не знаем какво ни очаква, поне да изглеждаме добре“.
Но лицето му бе пребледняло и под очите му имаше сенки.
— Представяш ли си — ще пътувам в безкрая, а имам махмурлук! Каквото и да се случи, по-лошо от това няма.
— Да приключваме с това — въздъхна Бисиса. — Вземи. — И му подаде малък пакет.
Той го огледа подозрително, но не го взе.
— Какво има вътре?
— Вода. Суха храна. Лекарства.
— Мислиш ли, че ще ни потрябват? Бисиса, ще влизаме в Окото на Мардук, не в някаква пустиня.
— Тя е права — намеси се Абдикадир. — Трябва да сте готови за всичко. — Той взе пакета и го тикна в ръцете на Джош.
— Прибери го.
— Ако ще мрънкаш през целия път — скастри го Бисиса, — по-добре остани тук.
Джош се нацупи и измърмори:
— Обещавам да слушам.
Бисиса се огледа.
— Казах на Евмений и Гроув да не допускат никого от останалите тук. Бих предпочела да евакуират целия град, но пък това ще създаде доста затруднения… Нещо да сме забравили? Ах, да, Абди — погрижи се за телефона ми.
— Нали ти обещах — отвърна Абдикадир. — А, и още нещо. — Той й подаде два пергамента, пристегнати с шнурче. — Ако не възразяваш…
— От теб?
— От мен и от Кейси. Ако е възможно, предай ги на семействата ни…
Бисиса взе свитъците и ги пъхна в комбинезона си.
— Обещавам да ги потърся.
Кейси кимна, после извика:
— Нещо става! — Нагласи си слушалките и посочи един електромагнитен датчик, изтръгнат от разбитото радио на вертолета. След това погледна към Окото. — Не виждам никаква промяна в това нещо. Но сигналът се усилва. Изглежда, те очакват, Бисиса.
Бисиса улови Джош за ръката и каза:
— Най-добре да заемем позиция.
— Къде? — Един кичур на челото му трепна.
— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя. След това вдигна ръка и му разроши нежно косата. Полъхът се усили и този път усетиха, че духа право към центъра на криптата.
— Окото е — каза Абдикадир. Из въздуха се носеха дребни късчета хартия и прах.