Първите звезди сияеха ярко, но отмираха бързо. Малките им отломъци обогатиха газовите облаци на галактиката и скоро се появи ново поколение от звезди-дълголетници. Но за онези, които бяха запокитени между издъхващите протозвезди, това бе ужасно преживяване. Заобикаляше ги мрак, в който от време на време проблясваше някоя далечна звезда, сътворена с невероятни трудности от останките на няколко угаснали. Щеше да дойде време, в което в галактиката нямаше да има достатъчно материал за създаването и на една-единствена звезда, и тогава и последната светлинка щеше да угасне. Но дори след това процесът щеше да продължи, защото такива бяха вечните закони на космоса и ентропията.
Въпреки могъществото, което притежаваха, те не можеха да победят времето.
Когато най-сетне го осъзнаха, това предизвика епоха на безумие. Възникваха и рухваха странни и красиви империи, водеха се страховити войни между същества от плът и метал, деца на един и същи забравен свят. Тези войни изчерпваха и без това ограничените енергийни ресурси на галактиката и не водеха до нищо освен до изтощение.
Опечалени и помъдрели, оцелелите се заеха да се готвят за неизбежното бъдеще, в което ги очакваше студ и мрак.
Извадиха изоставените военни машини. Но този път им поставиха нова задача — да елиминират отпадните продукти, ако е необходимо дори да ги изгорят. За да може поне една тъничка нишка от съзнанието им да достигне до далечното бъдеще, първородните трябваше да се научат да пестят и последната капчица енергия, да не я пилеят, да не допускат вълни върху хода на времето.
Машините бяха усъвършенствани в продължение на милиони години войни и изпълниха задачата си перфектно — и щяха да продължават да я изпълняват до края на времето.
Те чакаха, без да се променят, посветени на една-едничка цел, докато от останките на стария свят възникваха нови планети и нови органични същества.
Зад всичко това стояха най-добри намерения. Родени в една пуста вселена, първородните ценяха живота над всичко. Но за да го съхранят, понякога се налагаше да го унищожават.
45
През Окото
Не беше пристъпване, по-скоро внезапна поява, сред звън на чинели. Тя отвори очи, но бе заслепена от ярка светлина. Пое въздух с пълни гърди и се надигна.
Лежеше по гръб. Над нея сияеше огромно ярко тяло — слънцето. Бе някъде навън. Ръцете й бяха разперени, пръстите — заровени в пръстта.
Претърколи се по корем. Ръцете, краката и гърдите й постепенно възвръщаха усещанията си. Тя се огледа примижала, заслепена от слънцето.
Намираше се насред равнина. Червеникав пясък. Голи хълмове в далечината. Дори небето изглеждаше червено, макар че слънцето бе почти в зенита си.
До нея лежеше Джош — проснат по гръб, задъхан. Тя изпълзя до него.
— Къде сме? — попита той замаяно. — Това двайсет и първи век ли е?
— Надявам се, че не — рече пресипнало тя. Гърлото й бе сухо. Бисиса бръкна в пакета и извади манерката. — Пий.
Той отпи от манерката. На челото му вече бяха избили едри капки пот.
Бисиса зарови пръсти в почвата. Беше суха, безжизнена, бледа. Но нещо блестеше между пръстите й — неравни парченца, които отразяваха слънчевите лъчи. Тя ги пресипа на дланта си. Бяха късчета стъкло, помътнели, с нащърбени краища. Бисиса разтвори пръсти и ги изсипа на земята. Но когато отново зарови пръсти в почвата, намери още парченца, цял подземен слой.
Надигна се внимателно — ушите й бучаха, но имаше достатъчно сили. Изправена виждаше по-надалече. Намираха се насред просторна равнина, цялата покрита с този размесен със стъкло пясък; едва далече на хоризонта се забелязваха невисоки хълмове. Двамата с Джош бяха на дъното на плитка падина, чиито стени се издигаха плавно до ръба, на около километър от тях.
Това беше кратер.
„Като от ядрен взрив“, помисли си тя. Стъклените парчета вероятно се бяха образували при самата експлозия и последвалото разтопяване на пясъка и камъните. Ако беше така, не би трябвало да оцелее нищо — дори да бе имало град на това място, той щеше да е изпепелен до основи. Кратерът изглеждаше стар, посипан с пясък, със заоблени стени. Ако тук бе имало война, беше свършила отдавна.
Хрумна й, че може да има остатъчна радиация. Но ако първородните смятаха да й причинят зло, щяха просто да я убият — в противен случай щяха да я защитят от подобни елементарни рискове.