Вертолетът внезапно се снижи и вятърът, който вдигаше, разпиля клоните от укритието му. Вече нямаше избор — или трябваше да убие, или да бъде убит.
Той се изсмя и натисна спусъка.
— Обстрелват ни! — извика Абдикадир и Кейси мигновено дръпна щурвала встрани. Бисиса зърна ярък блясък и димна следа, която се носеше право към тях.
Последва удар, сякаш машината се бе сблъскала с невидима преграда насред небето. Изведнъж шумът стана оглушителен и през една цепнатина в купола нахлу вятър.
— Мамка му! — изруга Кейси. — Удариха задния ротор.
Бисиса погледна назад, но видя само разкривен метал и струйка от изтичащо под налягане масло. Роторът продължаваше да работи и вертолетът продължаваше да лети. Но всичко се бе променило за миг и тя изведнъж се почувства ужасно беззащитна и уязвима.
— Показателите в норма с изключение налягането на маслото — докладва Кейси. — Освен че сме изгубили част от управлението.
— Можем да летим и без масло — рече Абдикадир. — Поне малко.
— Да, според наръчника. Но кажи ми как да обърна машината? — Кейси размърда щурвала, сякаш за да провери доколко Птичката му се подчинява, и изведнъж се понесоха настрани.
— Какво става? — попита уплашено Бисиса.
— Удариха ни — отвърна Абдикадир. — Не ми разправяй, че не си чувала за това. За местните е празник, ако убият някой американец.
— Нямам предвид стрелбата, а това. — Тя посочи през прозореца на запад, където слънцето се спускаше към хоризонта.
— Ами… това е слънцето — отвърна Кейси, после изведнъж се втренчи натам. — Брей!
Когато преди трийсетина минути бяха излетели от базата, все още едва наближаваше пладне. А сега…
— Не ми казвайте, че съм проспал шест часа — рече Кейси. — Или че сънувам.
Бисиса се усмихна криво.
— Все още нямам връзка — промърмори телефонът й. — Страх ме е.
Бисиса се изсмя мрачно.
— По-кораво си от мен, малко досадниче. — Дръпна ципа на якето си и прибра телефона във вътрешния джоб.
— Сега ще видим какво ще стане — рече Кейси и завъртя щурвала в кръг.
Двигателят изрева.
Горещата струя от задния отвор на гранатомета го опърли болезнено по гърба, а димът изтръгна кашлица от гърдите му. Но гранатата вече летеше и само след няколко секунди гръмна, като разхвърли безброй шрапнели. Той прикри лицето си с ръце, а когато отново погледна, вертолетът се отдалечаваше от селцето, като оставяше след себе си дълга черна следа.
Моалим скочи и извика от радост. След това се обърна на изток, към селото: не се съмняваше, че все някой от съплеменниците му го е видял как улучва вертолета. Очакваше десетки хора да дотичат и да го поздравят.
Но не видя никого, дори майка си. Всъщност не виждаше и селцето, макар че бе само на стотина метра от западния му край и че само допреди малко съвсем ясно различаваше кирпичените къщички и децата, които търчаха из тесните улички. Сега селото бе изчезнало, сякаш изтрито от лицето на земята, и до самия хоризонт се виждаше само скалиста равнина. Моалим бе съвсем сам, със своята дупка и димящата тръба в ръката му — и с димната следа, която се извиваше над него в небето.
Сам насред огромна равнина.
Някъде отдалеч долетя животински рев. После премина в ниско ръмжене, което постепенно се усилваше, като грохот от чудовищна машина. Моалим потрепери и побърза да се свре в дупката.
Завоят се оказа прекалено труден за повредения ротор. Кабината се тресеше неудържимо, воят на двигателя непрестанно нарастваше.
Не бе изминала и минута, откакто ги бяха уцелили.
— Най-добре ще е да кацнем — подметна Абдикадир.
— Да бе — тросна се Кейси. — Точно тука ли? Абди, по тия места и жените са готови да ни накълцат с ножовете си.
Бисиса посочи напред.
— Какво е това? — Виждаше се някаква каменна постройка, само на километър пред тях. Заради косите лъчи на слънцето не можеха да различат подробности. — Прилича на крепост.
— Не е от нашите — рече Абдикадир.
В следващия миг вертолетът летеше над някакви хора, които подскачаха и бягаха от пътя му. Някои носеха яркочервени мундири. Вертолетът бе достатъчно ниско, за да видят разкривените им от ужас лица.
— Ами нали ти си специалистът — изръмжа Кейси. — Кои са тези, мътните ги взели?