Лицето на Сейбъл стана като камък. Муса бе опитен петдесетгодишен ветеран, дори бе летял до Луната, макар и само като член на екипаж на международната станция. И тримата знаеха, че разговорът им е достояние на целия наземен екип, както и на станцията. Сейбъл изскърца със зъби и едва успя да изпъшка:
— Муса, ще си платиш за това!
Муса се ухили и се обърна на другата страна.
Освен приборите за управление в капсулата бяха натъпкани всички други неща, които щяха да са им нужни, за да се върнат невредими на Земята: парашути, надуваеми пояси, неприкосновен запас, радиостанция. Притиснати с гумени ленти, на тесни рафтове покрай стените бяха подредени образци от биологични материали, включително и от тяхната собствена кръв и урина, а също от растенията, които Коля се бе опитвал да отглежда на станцията. Всичко това допълнително намаляваше и без това ограниченото свободно пространство.
Но сред целия този безпорядък се мъдреше малък илюминатор, разположен от лявата страна на Коля. А през него се виждаше черният космос, част от озарената повърхност на Земята, надстройките и покритата с вдлъбнатини от микрометеорити стена на станцията, която сияеше с ярка отразена светлина. „Союз“, който все още бе скачен със станцията, следваше бавното й въртеливо движение.
Муса плъзгаше пръст по листа за предстартова подготовка и разговаряше с наземния екип и станцията. Коля нямаше почти никаква работа, всъщност единствената му задача бе да провери херметичността на собствения си скафандър. Корабът беше руски и за разлика от американските космически кораби, където пилотът имаше много по-голяма свобода на действие, тук всичко бе напълно автоматизирано. Сейбъл продължаваше да мърмори, докато се пресягаше към различни копчета, разположени навсякъде по стените. Някои от тях бяха толкова неудобни за достъп, че по-опитните космонавти използваха за целта дървени показалки. Но Коля изпитваше някаква перверзна гордост от нискотехнологичната, утилизирана конструкция на кораба.
„Союз“ приличаше на тромава птица — с тънки разперени от слънчевите колектори криле и масивно цилиндрично тяло. По нищо не можеше да се сравни с елегантните американски кораби от по-ново поколение, но затова пък бе изпитан в боя ветеран. Беше построен още във времето на Студената война и на „Аполо“ и бе проектиран за далечни полети до Марс. Възрастта му надхвърляше дори тази на Коля. Ветеранът, разбира се, не можеше да разчита на полети до Луната, където вече съществуваше Международната станция, но въпреки това все още оставаше на орбита — благодарение на инерцията на мисленето и политическата конюнктура.
Най-сетне настъпи моментът, когато „Союз“ се разкачи от станцията. Чуха се няколко приглушени удара, корпусът едва забележимо се разтресе и изведнъж Коля почувства в сърцето си тъга. Междувременно Муса продължаваше да се обръща ту към станцията, ту към наземния екип.
— Стерео-едно, тук Стерео-едно… — „Стерео-едно“ естествено бяха позивните на „Союз“.
До началото на спускането оставаха цели три часа и вниманието на тримата бе съсредоточено върху външния изглед на станцията. Муса включи бордовия компютър и „Союз“, движен от маневрените двигатели, направи няколко пробни обиколки около нея. Запалването на всеки от ракетните двигатели звучеше като удар с чук по корпуса и Коля се забавляваше да наблюдава реактивната струя, която наподобяваше фонтан от кристали, бликащ в геометрически безупречна права линия. Земята и станцията се въртяха около тях в бавен танц. Но Коля почти нямаше време да се наслаждава на гледката — настанени до илюминатора, двамата със Сейбъл снимаха станцията ръчно, в случай че автоматичната камера на кораба не се справи със задачата. Доста неудобно упражнение, най-вече заради тежките тромави скафандри.
Всяка маневра отдалечаваше по малко „Союз“ от станцията. Пряката радиовръзка започна да се влошава и на прощаване от станцията им пуснаха музика. Под звуците на един от прочутите валсове на Щраус Коля си позволи малко носталгична тъга. Едва сега осъзна, че неусетно е обикнал станцията. Беше се научил да следи въртеливото й движение и вибрациите при настройката на големите соларни колектори, бе свикнал с равномерния шум на сложната вентилационна система. Станцията се бе превърнала в негов втори дом. Пък и в края на краищата има ли такъв дом, който да се грижи за живота ти денем и нощем, всеки миг?
Музиката секна.
Муса се намръщи.