— Стерео-едно, тук Стерео-едно. Земя, говори Стерео-едно. Обади се, Земя…
— Ей, Коля — подвикна му Сейбъл. — Виждаш ли станцията? Би трябвало вече да се е показала.
— Не — отвърна Коля и пак надзърна през илюминатора. От станцията нямаше и следа.
— Може да е скрита в сянката — каза Сейбъл.
— Не би трябвало. — Всъщност „Союз“ бе по-близо до сянката от станцията. — А и тогава пак щяхме да виждаме светлините. — Изведнъж го обзе неясно безпокойство.
— Няма ли да млъкнете вие двамата? — скастри ги Муса.
— Пуснал съм диагностичната програма и проверявам всички системи. Земя, тук Стерео-едно…
Сейбъл затвори очи.
— Вашите колхозници пак оплескаха работата.
— Млъквай! — сряза я заплашително Муса и продължи да търси ту станцията, ту Земята. Коля и Сейбъл го слушаха мълчаливо.
Заради бавното въртене на кораба вече имаха много по-добра възможност да се любуват на Земята. Летяха над Индия, в посока към залеза — сенките на планинските вериги на север от полуострова бяха издължени. Но нещо като че ли ставаше долу на повърхността: блещукаха странни светлини — като слънчеви отблясъци върху развълнувано езеро.
6
Срещата
Джош и Ръди стигнаха свалената машина с първата група войници. Някои от тях държаха пушките готови за стрелба и обикаляха около машината, ококорили очи. Никой никога не бе виждал нещо подобно.
Зад прозрачното стъкло на кабината се виждаха трима души: двама мъже на седалките отпред и отзад една жена. Когато забелязаха войниците, и тримата вдигнаха ръце. После предпазливо си свалиха шлемовете. Жената и единият от мъжете имаха индийски черти, другият мъж беше бял. Джош виждаше съвсем ясно изкривеното му от болка лице.
Машината изглеждаше забележително запазена, като се имаше предвид с каква сила се бе ударила в земята. Стъкленият купол в предния й край бе съвсем здрав, ако се изключеха няколко пукнатини; острите перки все още бяха прикрепени към сложната желязна конструкция отгоре, при това не бяха нито изкривени, нито счупени. Но задната част, която наподобяваше опашка, бе пострадала сериозно. От отвора в разкривения метал струеше дим и изтичаше някаква черна течност. Нямаше съмнение, че механичната птица няма да може повече да се вдигне в небето.
— Нищо не ми говорят цветовете на каските им — прошепна му Джош. — Светлосини — коя армия е с такива? Руската?
— Може би. Но я погледни, раненият мъж отпред носи звездното знаме на шлема си!
Изведнъж се чу щракане на затвор.
— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика жената, наведе се към предната част на прозрачния купол и закри ранения пилот с тяло.
Един от войниците — Джош се сети, че се казва Батсън, простодушен момък от Нюкасъл — се прицели в главата на жената.
— Говориш ли английски? — извикай той.
— Аз съм англичанка.
Батсън вдигна вежди.
— Кажи тогава на приятеля си да си вдигне ръцете така, че да ги виждам. Веднага!
— Послушай го, Кейси — прошепна тя. — Тази пушка може да е антика, но е заредена антика.
Кейси се подчини неохотно. В лявата си ръка държеше непознат предмет.
— Това оръжие ли е? — Батсън пристъпи напред. — Дай ми го.
Кейси се намести на седалката, потръпна от болка и изглежда, осъзна, че няма да може да се измъкне без чужда помощ. Подаде оръжието си на Батсън с дръжката напред.
— Вие, диваци, едва ли сте виждали подобно нещо — процеди той през стиснати зъби. — Това е МП-93, деветмилиметров картечен пистолет. Германците правят…
— Германците — повтори презрително Ръди. — Знаех си.
— Внимавай да не ти отнесе главата. — Кейси без съмнение бе американец, но говореше с непознат за Джош акцент.
Жената беше англичанка, личеше си по произношението, макар че и в него имаше нещо странно.
Жената се наведе и огледа краката на Кейси.
— Мисля, че ти е счупена тибията. Кракът ти се е заклещил под седалката… Знаеш ли, ако искаш, можеш да съдиш производителите.
— Майната ти, твое величество — изруга Кейси.
— Мога ли да сляза? — попита жената.
Батсън кимна, сложи „картечния пистолет“ на земята, отстъпи назад и я подкани с ръка. Действаше като истински войник — държеше и тримата на мушка и следеше хората му да правят същото.
Жената се измъчи доста, докато се измъкне от задната седалка, но най-сетне скочи на каменистия терен. Вторият пилот, също индиец, я последва. Кожата му бе мургава като на сепоите, но имаше изненадващо сини очи и руса коса. Дрехите и на тримата бяха широки и издути на разни места и им придаваха нечовешки вид, още повече заради странните устройства по лицата им.