— Но не видяхме никаква инверсионна следа — отвърна спокойно Абдикадир.
— Нека ви напомня — намеси се Гроув, — че отново не разбирам за какво говорите.
— Ами… — запъна се Бисиса, — опасявам се, че е започнала термоядрена война. И заради нея са прекъснати комуникациите. В края на краищата само преди седемнайсет години Лахор бе унищожен при атаката на индийците.
— Унищожен? — повтори Гроув.
— Напълно — намръщено отвърна тя. — Не може да не го знаете.
Гроув се изправи, приближи се до вратата и даде кратко нареждане на адютанта. След няколко минути на вратата се появи младежът, който им се бе представил като „Ръди“. С него беше и вторият цивилен, Джош, който бе помогнал на Абдикадир да измъкнат Кейси от кабината. Гроув го стрелна с ядосан поглед.
— Трябваше да се досетя, че и вие ще се домъкнете, господин Уайт. Но както и да е. Вие… — Той посочи Ръди. — Кога за последен път бяхте в Лахор?
Ръди се замисли за миг.
— Преди три седмици.
— И как изглеждаше?
Ръди повдигна учудено вежди, но продължи:
— Старо селище, скрито зад стена. Жителите му са няколко хиляди души, повечето пенджабци, но има и европейци и мугали. След последното въстание Лахор е на път да се превърна в административен център на района и база за военни походи срещу руснаците. Но не разбирам, сър, защо трябва да ви казвам нещо, което знаете?
— Просто така. А дали Лахор е бил разрушаван? Преди седемнайсет години например?
— О, едва ли — отвърна Ръди. — Баща ми работеше там. Построи няколко къщи.
— Защо лъжете? — нахвърли се Гроув върху Бисиса.
Тя едва преглътна сълзите си. „Защо не ми вярват?“ Обърна се за помощ към Абдикадир, но той мълчеше.
— Абди? Подкрепи ме де.
— Изглежда, още не разбираш какво става — въздъхна той.
— Какво да става?
Той затвори очи.
— Не си виновна. Аз също нищо не разбирах отначало. — Той се обърна към Гроув. — Капитане, знаете ли кое бе най-странното нещо днес? Слънцето — беше на едно място в небето, сетне изведнъж се премести на друго. — Абдикадир погледна часовника. — Точен ли е?
— Предполагам. Сверявам го всяка сутрин.
Абдикадир вдигна ръка и погледна своя часовник.
— Но моят показва 15:27. Три и половина следобед. Бисиса, твоят как е?
Тя провери.
— Същото.
Ръди сбърчи вежди, приближи се до Абдикадир и го улови за ръката.
— Не съм виждал такъв часовник досега. Със сигурност не е „Уотърбъри“! Има цифри, вместо стрелки. Не виждам дори циферблат. И числата се топят едно в друго!
— Това е дигитален часовник — обясни търпеливо Абдикадир.
— А това тук какво е? — попита заинтригувано Ръди. — Осем, шест, две нула три седем.
— Това е датата — отвърна Абдикадир.
Ръди се намръщи още повече.
— Дата от двайсет и първи век?
— Да.
Ръди заобиколи капитана и се наведе над бюрото.
— Извинете, сър — подметна през рамо, докато се ровеше из документите. Гроув само въртеше глава объркано. — Отпреди няколко дни е, но ще свърши работа. — Той се върна при Абдикадир и Бисиса и им показа това, което бе взел. Беше вестник. — Нарича се „Пионер — Граждански и военен вестник“. Бихте ли погледнали датата?
Беше от март 1885 година. Настъпи продължителна и тягостна тишина.
— Знаете ли — обади се пръв Гроув, — мисля, че на всички ще ни дойде добре по чаша чай.
— Не! — възкликна неочаквано вторият младеж, Джош Уайт. Изглеждаше страшно възбуден. — Извинете, сър, но мисля, че всичко съвпада. Да, сега всичко се подрежда!
— Успокой се. — Гроув го погледна строго. — Какви ги дърдориш?
— Маймуночовекът — продължи задъхано Уайт. — По-късно ще пием чай. Покажете им маймуночовека!
Минута по-късно, с въоръжена охрана, всички излязоха навън.
Отведоха ги до нещо като примитивен лагер на стотина метра извън стените на крепостта. Тук бе издигната конусовидна палатка с мрежести стени. Неколцина войници се навъртаха наоколо и пушеха цигари с отвратителна миризма. Слаби, мършави, но жилести, те оглеждаха Абдикадир и най-вече Бисиса.