Но дните се нижеха един след друг, а Бисиса, Абдикадир и Кейси продължаваха да стоят в крепостта Джамруд. Никой не отговаряше на повикванията им на военните радиочестоти, телефонът на Бисиса все така се оплакваше от липса на връзка с мрежата, не се появяваха спасителни екипи в отговор на автоматичните сигнали на радиофаровете, нямаше надежда Кейси да получи квалифицирана медицинска помощ. А и в небето не се виждаше зловещата гъба на радиоактивен облак.
През по-голямата част от времето тя тъгуваше за дъщеря си Мира. Нямаше с какво да запълни времето си, за да забрави болката.
А междувременно животът си течеше. През първите няколко дни, след като стана ясно, че екипажът на Птичката няма враждебни намерения, войниците престанаха да ги държат под наблюдение, но Бисиса подозираше, че капитан Гроув е твърде предпазлив, за да ги остави без надзор. Във всеки случай не им позволяваха да припарват до склада, където държаха всички техни оръжия — пистолетите, автоматите и сигналните ракети, взети от Птичката. Изглежда, помогна фактът, че Кейси е белокож американец, а те са от „съюзнически“ на Британия нации. Щеше да им е много по-трудно, ако бяха руснаци, китайци или германци, каквито имаше доста в базата на ООН. Не беше никак лесно непрестанно да се съобразява с всички тези странни противоречия, произхождащи от различията между хората от деветнайсети и от двайсет и първи век. Всичко това й се струваше нереално, имаше чувството, че се намира в някакъв гигантски мехур. Още по-странно бе как всички останали приемаха положението, сякаш е нещо естествено — дори присъствието на австралопитека и малкото.
Абдикадир обясни нещата така:
— Не смятам, че англичаните разбират какво става. Всъщност, в интерес на истината, ние също нямаме никаква представа. Знаеш ли, когато Хърбърт Уелс през 1895 година публикувал „Машина на времето“, което в тази времева зона ще стане след десет години, — му трябвали цели двайсет страници, за да обясни какво точно прави машината. Не как го прави, разбираш ли, а какво представлява. Ние имаме зад гърба си известен период на културизация. След век и половина научна фантастика двамата с теб сме добре запознати с идеята за пътуване във времето и можем веднага да приемем всички произхождащи от нея последствия, колкото и странни да са те. Но това не важи за тези англичани от Викторианската епоха. За тях дори „Модел Т2“ на форд ще е приказна машина от бъдещето.
— Сигурно си прав. Вероятно умовете им просто не са в състояние да схванат това разместване във времето… Но ако Уелс беше тук… чакай, той не е ли посещавал Индия? Та имам предвид, че сигурно щеше да приеме последствията, за които говориш.
Но и тези разговори не бяха в състояние да й помогнат. Може би и Абдикадир се чувстваше странно като нея, но умееше по-добре да го скрива.
От друга страна, Ръди й съчувстваше за обърканите мисли. Дори й призна, че понякога и той имал халюцинации.
— Когато бях малък, веднъж ме завариха на двора да ритам едно дърво. Никой не можа да разбере защо го правя, а аз просто исках да проверя дали то не е баба ми! А когато бях в Лахор, пипнах малария и в пристъпите на треска ме спохождаха „сини дяволи“. Така че и аз като теб съм преследван от свръхестественото. Но ти — той се наведе напред и я погледна през кръглите си очила, — ти си напълно реална за мен. Ще ти кажа какво е спасението — работи! — Той вдигна изцапаните си в мастило пръсти. — Често работя по шестнайсет часа на ден. Работата е най-добрата защита от ударите на живота…
Какво по-странно от това — да получава съвети, като в кабинет на психотерапевт, но от самия Ръдиард Киплинг. Тази мисъл само я накара да се чувства още по-объркана.
Постепенно дори капитан Гроув започна да изпитва безпокойство заради липсата на връзка с външния свят. Зад това стоеше съвсем практична причина — запасите им бяха ограничени. Всъщност Гроув бе само тухла в сложната пирамида на британската имперска администрация, чиито мащаби Бисиса взе да осъзнава, след като подслуша един разговор между Ръди и Джош. Дори сред цивилните служби съществуваха местни търговски представители, подпомагани от заместници и помощници, които отчитаха дейността си пред заместник-губернатора, който на свой ред докладваше на вицекраля, той на държавния секретар, а той — в края на краищата — на самата кралица Виктория в далечния Лондон. Англичаните черпеха увереност от представата, че са обединени от тази социална структура — където и по света да се намираха, те винаги бяха на служба на своята кралица и бяха част от световната империя. За Гроув да бъде изолиран от тази структура бе също толкова смущаващо, колкото за Бисиса да е отрязана от мрежата на телекомуникациите през двайсет и първи век.