— Приятелю — Джош постави ръка на рамото му, — струва ми се, че Индия е започнала да въздейства твърде много на ума ти. Това трябва да е някакъв балон, напълнен с горещ въздух. Нищо толкова странно не виждам в него.
Но Ръди гледаше един от младшите офицери, който се озърташе и търсеше някого в тълпата, и изтича при него.
— Балон, казвате — обърна се де Морган към Джош. — И как тогава стои неподвижно, след като духа вятър? А и вижте това — той замахна с бухалката и я стовари върху долния край на сферата. Чу се трясък и бухалката отскочи, но сферата не помръдна дори и милиметър, сякаш бе издялана от камък. Де Морган вдигна бухалката към очите на Джош и той видя, че краят й е нащърбен. — Ръката ме заболя от удара! Кажете ми, драги ми господине, как е възможно подобно вещо?
— Нямам представа — призна Джош. — Но ако има някакъв начин да се припечели нещо от това, сигурен съм, Морган, че вие сте човекът, който ще го открие.
— Де Морган, Джошуа. — Де Морган бе търговски представител на една от компаниите и си изкарваше хляба с продажба на стоки в джамрудския и останалите фортове. Беше около трийсетгодишен, подпухнал и мазен и дори тук, на много мили от най-близкия град, носеше нов костюм в цвят каки и тропически шлем. Беше от онзи тип хора, които се препитаваха в покрайнините на големите цивилизации, далеч от твърдата ръка на закона. Офицерите не го обичаха, но де Морган си запазваше известна популярност благодарение на редовните доставки на бира и тютюн, а и жени, когато това бе възможно, както и на хашиш за любители като Ръди.
Представлението, изглежда, бе на приключване. Тъй като сферата нито се движеше, нито предприемаше някакви агресивни действия, тълпата изгуби интерес и започна да се разпръсква. Пък и вятърът ставаше все по-студен.
Сега обаче се дочуха викове от другия край на тълпата. Там също, изглежда, ставаше нещо необичайно. Сякаш подушил плячка, де Морган се втурна натам.
Ръди тупна Джош по рамото.
— Стига с тия факирски номера. Да се прибираме. Опасявам се, че скоро ще имаме доста работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Току-що говорих с Браун, който разговарял с Таунзенд, който подочул Харли да казва… — Капитан Харли бе политически офицер и отговаряше направо пред Политическия отдел в Кибер — основния инструмент на администрацията на провинцията, предназначен да решава различни дипломатически въпроси, свързани с вождовете и хановете на пущуните и афганистанците. Не за първи път Джош завиждаше на Ръди за връзките му с младшите офицери. — Изгубили сме връзка с останалите — довърши младият кореспондент.
Джош се намръщи.
— Какво искаш да кажеш? Пак ли са прерязали телеграфната жица? — Джош бе притеснен, защото това би означавало кореспонденциите му да се забавят и със сигурност щеше да предизвика гнева на редакцията.
— Не само това — отвърна Ръди. — А също и хелиографите. От зори не сме получавали никакви светлинни сигнали от постовете на север и на запад. Каквото и да е станало, вероятно е добре координирано и с широки мащаби.
Хелиографите бяха просто устроени преносими сигнални прибори, нищо повече от огледала върху триножници. Бяха разположени на върховете на всички околни планини, както и в посока към Пешавар. Ето значи защо капитан Гроув изглеждаше толкова обезпокоен.
— Нищо чудно — продължи задъхано Ръди — пущунските диваци или убийците на Амир да са прерязали гърлата на поне стотина британски войници. — Намести си очилата. Ръката му трепереше.
— Радваш се, че войната наближава и ще има за какво да пишеш, а?
— Ако е необходимо, и аз зная как се държи оръжие — възпротиви се Ръди. — Но за момента думите са моите куршуми, както и за теб, Джошуа, така че не ми чети лекции. — Той сякаш изведнъж бе изгубил чувството си за хумор. — Не е ли вълнуващо, кажи ми? Не можеш да го отречеш. Най-сетне нещо се случва! Хайде, да се захващаме за работа! — Той се обърна и се затича към форта.
Джош го последва. Стори му се, че чува пърхане на криле, и машинално вдигна глава. Но не видя нищо.
Някои от войниците все още се забавляваха с Окото. Един от тях се бе покатерил на раменете на друг, беше се вкопчил в сферата и сега се поклащаше под нея.
Щом влезе в стаята, Ръди се настани зад бюрото, извади перо и мастилница и започна да пише.
— И какво толкова имаш да им кажеш? — попита учудено Джош.
— Остави ме за малко — тросна се Ръди. От ъгъла на устата му стърчеше турска цигара. Той пишеше почти със същата скорост, с която говореше. Имаше моменти, в които Джош му завиждаше за бързината, с която умее да съчинява репортажи.