Джош се изтегна на леглото. За разлика от Ръди, той трябваше да си подреди мислите, преди да се заеме с творческа работа.
Границата имаше жизненоважно стратегическо значение за британците — също както и за предишните завоеватели на тази страна. На север и на запад от това място се простираше Афганистан, в средата на който се издигаше Хиндукуш. Някога през проходите на тази планина бяха преминавали армиите на Александър Велики и ордите на Чингис хан — и едните, и другите привлечени от тайнствената и богата Индия. Тъкмо Джамруд заемаше ключовата позиция — охраняваше пътя към Киберския проход между Кабул и Пешавар.
Но тази изостанала провинция не бе само коридор за чуждестранни войници. Тя имаше свой народ, който смяташе тукашната земя за своя собствена. Пущуните, войнолюбиво племе, свирепи, горди и хитри. Ръди ги наричаше патани — фанатични мюсюлмани, обвързани със своя код на честта пакхтундвали. Сами по себе си пущуните естествено бяха разделени на по-малки племена и кланове, но това не им пречеше да се обединяват при първия признак за опасност. Повечето от тях бяха въоръжени със стари дългоцевни пушки — наричаха ги джезали. Джош бе виждал отблизо няколко пущуни, пленени от британските войници. Никога не се бе изправял пред по-странни същества. Британците определено изпитваха уважение към тях. Някои шотландци дори твърдяха, че пущунският код на честта не се различавал особено от този на тяхната страна.
Много нашественически армии бяха оставяли костите си по тези размирни места. Дори в тези времена на британско владичество войниците на Нейно величество можеха да се похвалят, че контролират само няколко укрепени участъка и пътищата между тях. Навсякъде другаде управляваше законът на племето.
Днес границата отново бе сфера на интересите на различни държави. Още една алчна и ненаситна империя искаше да постави ръка върху богатствата на Индия: този път това бе царска Русия. По този въпрос британците имаха твърдо становище. При никакви обстоятелства нито Русия, нито подкрепяната от нея Персия, не биваше да изграждат свои опорни пунктове в Афганистан. Но докато британците полагаха всякакви усилия да настроят добронамерено към себе си афганистанския емир, руснаците се прокрадваха все по на юг. Миналия месец бяха пристигнали тревожните сведения, че са завладели Туркменистан и се приближават към Панджех, последния оазис преди афганистанската граница — забравен от Бога кервансарай, който изведнъж се бе озовал във фокуса на всеобщия интерес.
За Джош тази международна шахматна игра бе наистина интригуваща. Заради географското си разположение мястото, на което се намираше, открай време беше точка на сблъсък между различни могъщи империи, а местното население, колкото и издръжливо да бе, трябваше да понася последствията от несекващата борба на чужди интереси. Понякога се питаше дали това съперничество ще продължи и в бъдеще и дали това място не е обречено да съществува във вечна война — въпреки липсата на каквито и да било богатства.
След около половин час Ръди приключи с писането, облегна се в стола и втренчи поглед в прозореца, където слънцето бързо се скриваше зад хоризонта.
— Ръди, ако положението стане напечено, дали ще ни пратят в Пешавар?
Ръди изсумтя презрително.
— В никакъв случай! Нали за това сме тук? — Той зачете написаното: — Помислете си само, драги читатели! Те идват, вече са съвсем близо, от другата страна на Хиндукуш. Облечени са със зелените царски мундири и развяват знамената с двуглавия орел. Скоро ще започнат да се катерят към Киберския проход. А от юг, откъм Делхи и Калкута и още по-далеч, от Дъблин и Колчестър, ще прииждат други войници, с червени мундири, също готови да дадат живота си за отечеството… или за Уиндзорската вдовица. Играчите са заели позиции и са готови да нанесат първите удари. А ние сме тук, на мрежата на игрището!… Какво ще кажеш, Джош?
— Не е ли малко грубичко, Ръди?
Но преди Ръди да успее да отговори, в стаята нахлу Сесил де Морган. Лицето му бе зачервено, а дрехите — покрити с прах.
— Елате веднага! Трябва да видите какво намерихме!
Джош въздъхна и се надигна от леглото. Нямаха ли край странните събития днес?
Нищо и никакво шимпанзе — това бе първата мисъл на Джош. Шимпанзе, уловено в мрежа, което лежеше, без да се съпротивлява, на пода. До него бе овързано друго животно, вероятно малко. Неколцина войници развързваха голямото.