Облегнах се на него, обвивайки с ръце кръстът му, притискайки телата ни едно към друго. Оставих главата си на гърдите му и можех да чуя ударите на сърцето му. То не биеше винаги, но тази вечер го правеше. Държахме се един друг и беше почти невинно, просто повтаряне на факта че ние се докосвахме отново. Работех по метафизичните неща, така че да мога да направя това и да не загубя себе се. Усилията бяха възнаградени.
Той се дръпна пръв, достатъчно, че да погледне лицето ми.
-Може да обединим белезите тук или да намерим нещо по-уединено. - Той не шепнеше както преди. Очевидно сега не му пукаше кой друг знае какво ще правим.
-Не ми е ясно какво означава да обединим белезите.
-Мислех че Мариан ти го е обяснила.
-Тя каза, че ще се закачим един за друг като части на пъзел и ще се освободи сила, когато това се случи. Но тя каза само, че това е начина по който се прави и при индивидуални участници.
-Звучиш сякаш си си научила урока.
-Съм.
Той се намръщи и дори това малко движение беше някак си очарователно.
-Не искам да си неприятно изненадана, ma petite. Стремя се да съм честен, това което цениш най-много. Аз не съм правил това с никой, но повечето неща между нас са сексуални, каквото да правим или не, е доста вероятно с това да бъде същото.
-Не мога да оставя леопардите тук достатъчно дълго, че да си наемем хотелска стая, Жан-Клод.
-Те няма да бъдат наранени. Докато не отидеш на горният етаж, те ще са в безопасност. Поклатих глава и го бутнах от мен.
-Съжалявам, но аз няма да напусна това място без тях. Ако искаш да направим това после, добре, но леопардите са приоритет. Те ме чакат да ги спася. Не мога да си тръгна и да направя нещо, което се равнява на метафизичен секс, докато те се страхуват и кървят някъде.
-Не, това не може да почака. Искам да направим това преди битката да започне. Не ми харесва, че си без оръжия.
-Обединяването на белезите ще ми даде ли повече. . . умения?
-Да.
-И това е заради, което искаш да го направим? - Бях се облегнала на стената сега, не го докосвах.
-Собствената ти защита ще е по силна, а и аз ще спечеля сила. Знаеш това.
-Има ли някакви изненади в това, за която трябва да знам?
-Както казах, никога не съм правил това с никого, не съм виждал как се прави. Аз ще бъда толкова изненадан, колкото и ти.
Погледнах в прекрасните му очи и исках да вярвам в това.
-Виждам недоверието в очите ти, ma petite. Но не съм аз този, на когото не се доверяваш. Не се доверяваш на собствената си сила. Нищо не става както трябва с теб, ma petite, защото ти си като никоя сила преди теб. Ти си дива магия, неопитомена. Хвърляш най-добрите планове на вятъра.
-Учих се да я контролирам, Жан Клод.
-Надявам се, че това е достатъчно.
-Плашиш ме.
Той въздъхна.
-Това е последното нещо, което желая да правя.
Поклатих глава.
-Виж Жан-Клод, знам че всеки продължава да казва, че хората ми са добре, но искам да го видя сама, така че хайде да го направим.
-Това ще бъде нещо специално и мистично, ma petite.
Погледнах клуба.
-Тогава се нуждаем от различна среда.
-Съгласен съм, но средата бе твой избор, не мой.
-Но ти настояваш, че трябва да го направим точно сега, преди битката да започне.
-Истина. - Той въздъхна и протегна ръката си към мен. - Ела нека отидем до масата ми. Всъщност мислех да откажа ръката му. Забавно колко бързо можех да отида от това да искам да му скоча, до това да избягам от него. Разбира се, това не беше точно него, но повечето усложнения идваха от него. Мистичните неща между нас никога не са прости. Той казва, че вината е моя и може би беше. Жан-Клод беше доста добър вампир повелител, а Ричард бе доста добър Улфик. И двамата бяха могъщи, но нямаше нищо ужасно необикновено в техните сили. Е, има едно за Жан-Клод. Той може да спечели сила, хранейки се от сексуална енергия. В друг век щяха да го наричат инкубус. Рядко е дори за вампир повелител, да има втори начин да печели сила, освен чрез кръв. Така че това беше впечатляващо, по някакъв начин. Има само един друг господар, който бях срещнала да се храни от нещо друго, което не бе кръв и то беше ужас. От двете, предпочитам похотта. Най-малко не трябва да кървиш. Обикновено. Но аз бях дива карта, тази чиито сили, изглежда не се свързваха с нищо, освен с легендите за отдавна мъртвите некромани. Легенди, толкова стари, че никой не вярва, че може да са истина, докато аз не се появих. Тъжно, но истина.
Масата се бе разчистила, докато шепнехме. Сега само Джейсън и още един мъж седяха там. Мъжът беше облечен в кафява кожа, от това което можех да видя от панталоните му до закопчаната отпред риза без ръкав, която носеше. Носеше и една от тези маски, които оставяха лявата страна на устата ти, част от носът ти и очите ти непокрити, но всичко останало от лицето покрито. Честно казано, смятах маската за зловеща, но хей, не моят хляб се меси*. Докато той не опитва нищо с мен, нямаше да има проблем. Чак когато ме погледна, разпознах тези светли, светли сини очи, изумително ледено сини очи на сибирско хъски. Никой човек, който някога съм срещала няма очи като тези.