-Чух това, но той не се ли опита, два пъти, да ви накара момчета да ме убиете?
Зак кимна.
-Да.
-И изведнъж той ме иска за свое сладкишче.
Зак кимна отново. Жестът изглеждаше странно с вълча форма, като голден ритривър, който постоянно кима.
-Каква е тази промяна на ? - попитах.
Фактът, че питах спокойно, докато снимките на Чери и Мика бяха до мен на масичката за кафе бе едновременно тест на търпението ми и на липсата на здрав разум. Ако наистина бях нормална нямаше да бъде спокойно, но скрих онзи ключ в главата си, който ме караше да мисля за ужасните неща, които са станали. Същият ключ, който ме оставяше да убивам без много съжаление. Бивайки способна да се отделям от емоциите си ме задържаше да не стрелям по парчета от тялото на Зак, докато не ми каже къде са Мика и Чери. Освен това, винаги съществуваше много реалната възможност, че може да сме закъснели. Говори разумно първо, измъчвай само ако трябва, пести си енергията.
-На Химера му бе казано, че си панллер като него.
Повдигнах вежди на това.
-Панллер, какво по дяволите е това?
-Ликантроп, който може да има повече от една форма. - каза Зак.
-Не е възможно. - казах.
Бахтус проговори от кухненската врата. Стоеше колкото се може по-долеч от Зак и оставяйки в стаята.
-Химера може да има повече от една форма, виждал съм го.
Погледнах обратно към Зак.
-Добре, добре, той е панллер. Защо някой да му казва, че също съм едно?
-Преди да отговора на въпроса имам някой който ме очаква в колата наблизо. Бих искал тя да дойде и говори с теб.
-Кой?
За един кратък миг си помислих, че може да е Чери, но не бе.
-Джина.
-Джина на Мика? - попитах.
Зак кимна.
Погледнах назад към Боби Лий.
-Да му вярваме ли да излезе и да се върне без подкрепление?
Боби Лий поклати глава.
Аз също кимнах с глава.
-Съжалявам, Зак, но не ти вярваме.
-Прати Калеб тогава.
Каза той към леопарда, който бе много тих през всичко това. Калеб седеше в далечния край на стаята, стоейки далеч от Зак, много като Бахтус, като се замисля. Но Гил се бе свил в друг ъгъл. Предполагам, че бях заобиколена от страхливци, хиени, и лисици, и сега...
-Как знаеш името му? - попитах.
-Знам много неща за Калеб.
-Обясни. - казах.
Звънецът на вратата извъня отново. Не подскочих този път. Бях на това далечно място, където не се изнервях, макар че браунинга бе насочен към вратата. Дали това се броеше за нервност?
Отидох до вратата и Боби Лий останах с пистолета си притиснах към гърба на Зак. -По-добре се надявай да е някой приятел. - просъска Боби Лий.
Ноздрите на Зак се разшириха, подушвайки вятъра.
-Джина е.
Наречете ме параноик, но не му вярвах. Надзърнах приз прозореца. Този път нямаше гадни изненади, само Джина седейки на малката веранда, тънък сив шал бе наметнат над горната част на тялото й. Бе почти деветдесет градуса навън защо по дяволите бе този шал? Поех си дълбоко въздух. Шалът бе достатъчно тънък да прикрива всякакви неприятни изненади. Мамка му.
-Какво има под шала? - попитах Зак.
-Можеш да го наречеш съобщение от Химера.
Погледнах назад към него.
-Такива приказки няма да отворят вратата.
Зак размърда рамене и Боби Лий сигурно е притиснал дулото на пистолета по-дълбоко в гърба му, защото изведнъж престана да се движи.
-Била е измъчвана. Химера я прати с мен да ти покаже какво ще се случи с леопарда ти ако не дойдеш с мен.
-Защо е шалът? - попитах отново.
Зак затвори очи, все едно иска да погледне настрани, но се боеше Боби Лий да не го разбере погрешно.
-Той е за да я покрие, Анита, само да прикрие голотата й - звучеше изтощен, не само уморен, но изтощен. - Моля те пусни я вътре, в момента много я боли.
-Той мирише все едно казва истината. - каза Боби Лий.
Примигнах. Това бе най-доброто обещание, което щяхме да получим. Отворих вратата, пистолетът бе готов, стойки извън обхвата на всеки, който може да чака на двора. Защото се криех зад вратата, не видях Джина, докато не бе в стаята. Затворих вратата зад нея и тя подскочи, после се сви, все едно внезапното движение я нарани много.
Когато ме погледна бе единственото, което можех да направя да не се свия. Първо си помислих, че има две черни очи, после осъзнах че са само празнини под очите й, толкова дълбоки, че изглеждаха като натъртвания. Кожата й бе толкова бледа с лек тон на сиво и осъзнах за първи път какво значи да си блед. Тя бе бледа, все едно тялото й бе покрито с нещо тънко, повече деликатно, отколкото кожа. Високото й тяло бе привито, все едно да седи изправена боли. Устните й бяха почти без кръв, но бяха очите й, които боляха най-много. Те бяха изпълнени с ужас, все едно още виждаше какво й е било сторено, все едно може завинаги да вижда това ужасно нещо отново и отново.