Усмивка се появи на устните му. Цялостното изражение на лицето, тялото, всичко се промени и не бе превръщане; бе все едно друг човек току-що се намести в кожата на Кинг. Гласът на Химера бе видно по-звучен, пискав и леко ръмжащ. Бе гласът, който чух на високоговорителя, когато се опитаха да ни правят засада в клуба.
- Горкият Орландо, просто не може да издържа повече. Той мрази в какво се е превърнал.
Мисля, че спрях да дишам за няколко сърцебиения, което направи следващият ми дъх по-рязък. Справяла съм се със социопати, психопати, серийни убийци, луди от всякакъв тип, но това бе първото ми преживяване с раздвояване на личността.
Химера раздърпа вратовръзката си, откъсна я, разкопча яката, опипа шията си и се усмихна.
-Ето, така е много по-добре, не си ли съгласна?
Гласът ми се появи на пресекулки.
-Винаги е добре да ти е комфортно.
Той пристъпи към мен и аз отстъпих, бутвайки се в Зак. Химера се приближи много, почти докосвайки и ме подуши точно над кожата на лицето ми. Толкова близо силата му се плъзна по мен като хиляди мравки хапейки кожата ми.
-Миришеш на страх, Анита. Не мислех, че една малка промяна ще те стресне.
Облизах устните си, взирайки се в тези не еднакви очи на инчове от мен.
-Очите не ме притесняват.
-Тогава какво? - попита той, все още надвиснал над мен.
Отново облизах устни и не знаех какво да кажа. Или по-точно, не можех да измисля нещо безопасно да кажа. Помислих за няколко малки забележки, но не бива да се подиграваш на лудите хора, когато си останех на милостта им, правило е. Разбира се аз също така имах правило никога да не се оставям на милостта на садистични серийни убийци страдащи от раздвоение на личността. Надявах се всички да доживеем да съжалим, че съм нарушила това правило. Наистина лудите хора са често непредвидими и трудни за преговаряне.
-Чакам отговор. - каза той с напяващ глас.
Просто не можех да измисля добра лъжа, затова опитах с полуистина.
-Фактът, че говорех с Орландо Кинг а сега не, но в същото тяло.
Той се засмя и отстъпи назад. Тогава застана много мирно, все едно слуша неща, който не чувах. Дали бе спасителите, толкова скоро? Не можеше да бъде. Той погледна надолу към мен, усмихвайки се с онази неприятна усмивка и прекара ръце надолу по собственото си тяло.
-Аз се възползвам много по-добре от тялото отколкото Орландо.
Оки-доки, нещата не се подобряваха. Погледнах нагоре към Зак и се опитах да му кажа с очите си, че трябваше да ми каже, че Химера е толкова луд.
Химера ме сграбчи за китката, придръпвайки ме по-близо. Бях толкова заета да направя очен контакт с Зак, че не го видях да идва.
-Аз винаги бях вътре в Орландо. Бях тази част от него, която му позволяваше да посича други човешки същества и да не почувства нещо освен омраза. Той рядко се променяше в животинска форма. Бе по-безопасно в човешка форма и Орландо бе голям вярващ относно защитата, поне за себе си.
Той ме придърпа към тялото си, използвайки китката ми като дръжка. Не ме нараняваше, но силата на хватката му бе като обещание, подсказка. Той можеше да счупи китката ми и двамата го знаехме.
-Кинг имаше репутацията, че си свършва работата. - казах.
-Работата бе да убива други хора, жени както и мъже. После отрязваше главите им, изгаряше телата, подсигурявайки се, че няма да се върнат обратно. Аз бях частта от него, която се наслаждаваше на работата и когато се превърна в това, което мрази най-много на света, аз го предпазих от самия него.
- Как? - попитах нежно.
-Като правех нещата, за който бе твърде слаб да свърши сам, но все пак искаше да свърши.
-Като какво? - попитах.
Подкреплението идваше; бе въпрос на оцеляване, докато помощта дойде. Това бе оригиналният план и фактът че Химера е Орландо Кинг и по-откачен от юнска пчела на дрога, в действителност не променяше плана. Просто го накарай да продължи да говори. Всички мъже обичат да говоря за себе си, дори тези, който са пълни некадърници. Бивайки луд не променяше това или най-малкото не трябваше. Бе частта с раздвоението на личността която ме караше да откачам. Ако се отнасях с Химера като всеки друг убиващ маниак, ще сме наред. Най-малкото това продължавах да си повтарям. Пулсът ми се ускори, гърдите ми се стегнаха, страхът бе голям; Не мисля, че си вярвах.
-Искаш ли да узнаеш как помогнах на Орландо? - попита той.