Гласът му стана по-спокоен, но никога не прозвуча като този на Орландо Кинг. Бе все едно има друг глас излизащ от него, друга личност, може би. Не знам и не ми пукаше. Ако го държи далеч от рязането на хора, тогава ура.
-Би ли искала да видиш леопарда си сега? - попита спокойният глас.
-Да.
Светлините избухнаха за зрението ми и ослепях от блясъка все едно бях в тъмното. Поставих ръка над очите си да се предпазя, после бавно я свалих, докато зрението ми се изчистваше.
Взирах се в чифт стъпала, крака. Зрението ми отиде нагоре по линията на човешкото тяло да открие пресни следи от лапи по задника му и други места. Друга капка кръв минаваше от голия му крак до ръката ми. Зрението ми бавно премина на друг чифт крака, и следващия, и следващия... Дузини мъже висяха като някакви орнаменти. За първи път се оставих да се почуда дали Мика не висеше някъде тук сред гората от тела?
-Искаш ли да станеш или се наслаждаваш на гледката от там?
Спокойният глас проговори от само два фута от мен. Накара ме да се обърна рязко. Извърнах глава да видя Химера стоящ на разстояние от двама висящи мъже от мен.
-Ще стана ако не възразяваш.
-Позволи ми да ти помогна.
Той бутна един от висящите мъже настрани, като да мръднеш завеса, като бледо сините очи не са отворени, взирайки, като мъжът, който не помръдна, когато Химера го докосна.
Бях на крака, внимателно избягвайки телата близо до мен, преди Химера да помръдне друго тяло и да ми помогне да стана. Наистина не исках да ме докосва.
Очите на Химера се върнаха до човешко сиви. Лицето му бе празно, обикновено. Онази почти диаболична усмивка я нямаше, но и не гледаше като Орландо Кинг. Бе някой друг. Въпросът бе, дали новата личност щеше да бъде повече полезна или по-опасна. Той избута назад телата все едно задържа врата, за да мина. Позволих му да го направи, но продължих да го наблюдавам, все едно очаквах да се опита и да ме сграбчи. Когато излязох в откритото пространство изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм задължала.
Химера застана зад мен и аз се отдръпнах малко от нето. Движение привлече вниманието ми, но бе само люлеещия се висящ мъж, въртящ се на мястото, от където Химера го бе бутнал. Всичките имаха някакви белези: нокти, остриета, изгаряния. Но един от тях липсваха краката под коленете. Обърнах се отново към мъжа пред мен и знаех, че съм пребледняла. Не можех да се спра. Не крещях. Не бях паникьосана, много. Не можех да контролирам неволните неща. Имах затруднения да контролирам и съзнателните.
-Къде са леопардите ми?
Попитах и гласът ми звучеше почти нормално. Получавах милион червени точки за това.
-Леопардът ти е тук. - каза той и премести дебела бяла завеса, което заемаше почти цялата близка стена. Той дръпна кордата и завесата се раздели. Зад нея имаше ниша и Чери бе закована за китките и глезените си към каменната стена. Кожена топка запълваше устата й. Бледите й очи бяха разширени. Сълзи размазваха засъхналата кръв по лицето й. Лицето й изглеждаше незасегнато, но кръвта трябваше да е дошла от някъде.
-Тя излекува всичко, което й причинихме. - каза Химера. Абута, змията, се появи до Химера, все едно бе призован. Големият човек подута главата на човека змия все едно бе куче, което много харесваш. - Абута показва значителен талант в подобни неща. Трудно преглътнах и се опитах да не се ядосвам. Ядът нямаше да помогне на никой. Помощта идваше. Трябваше само да издържа докато е тук. Огледах стаята. Имаше мъже оковани към стената навсякъде. Не разпознах никой от тях. Имаше определена еднаквост в тях - млади или поне не стари, добре сложени, някой клющави, други мускулести, всякакви раси, всякакви физика, всичките атрактивни Почудих се колко ли време е отнело на Нарцис да открие всички тези добре изглеждащи мъже?
Мика не бе на стената. Стаята в полароида изглеждаше повече като нишата, където бе Чери. Вгледах се във все още не отворената част от завесата. Какво ли имаше там? Придвижих се по-близо до Чери без да го осъзнавам, защото тя направи леко движение с веригите си и аз се стреснах. Обърнах се да я видя да гледа към Химера, не мен. Той не се бе придвижил доколкото можех да видя, но нещо, което бе направил я плашеше и най-накрая осъзнах какво. Очите му отново бяха станали животински и онази ужасна усмивка се бе върнала. Той отново бе Химера и наречи го предчувствие, но се обзалагах, че бе по-проблемен от другите две личности.
-Освободи я. - казах, все едно бе възможно той да направи каквото исках. Не бях сигурна.
Той протегна ръка към лицето й и аз сграбчих китката му.
-Освободи я.
Той ми се усмихна с онази неприятна усмивка.