Той започна да крещи точно преди кожата му да започне да бяга в прави линии, като да видиш десетилетия да го застигат изведнъж. Хранех се от него, хранех се от същността му, хранех се от това, което е. То мина през тялото ми, изтръпвайки по кожата ми, потапяйки се в костите ми, предизвиквайки вълна от радост през всяка фибра на съществото му и отвън. Почувствах енергията да отива към Мика, надолу по линия, която ме накара да искам да го докосна всеки път, когато е близо. Силата откри Ричард и го накара да диша. Премина отвъд всичките вълци и те вече не бяха зависими от пречупената воля на Ричард, те бяха мои и аз исках да живея. Исках всички да оживеем. Можем да оживеем. Можем да оживеем и враговете ни да умрат. Аз поисках това. Аз направих така. Използвах живота на Орландо Кинг да изпълня леопардите си, вълците си и в далечината, вампирите си, с воля. Воля да живеят, да се бият, да оживеят.
И през всичко това, Орландо Кинг крещеше. Той крещеше докато тялото му се отдръпваше от ръцете ми. Кожата му бе като мръсна залепяща се хартия върху скелет, когато най-накрая го пуснах. Той падна на една страна, това огромно тяло се превърна в нещо леко като въздух, но все още крещеше. Един огромен ужас на този звук един след друг, и не почувствах съжаление. Чувствах само прилива на сила, като полета на птичи криле вътре в главата ми.
Мика бе зад мен в черната, космата форма на леопард в полу-човешка форма. Центърът на тялото му бе цял, излекуван, само частично заради преобразяването му. Огромен петнист леопард с размера на пони мина покрай нас, съскайки срещу това, което бе останало от Орландо. Чери бе цяла в косматото си наметало, дори нямаше кръв.
Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи.
Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма.
-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди.
Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си.
Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува.
Вълците, някой в човешка форма, някой не, дойдоха да ме докоснат, да ме ближат, унижат себе си пред мен. Те виеха и душеха издъхналото нещо, дето още крещеше на пода.
Джамил и Шанг-Да помогнаха на Ричард през стаята, докато той застана срещу мен и Мика. Бе едва когато бе толкова близо, че осъзнах, че очите му бяха черни с бледи златни звезди в тях, също. Почудих се дали очите на Жан-Клод бяха същите и една мисъл ме увери, че е така. Жан-Клод бе изпълнен от прилива на сила. Ричард се взираше н мен, сякаш съм прегазила майка му. Болката на лицето му нямаше нищо общо със зарастващите рани. Бях отнела само още малко от човечността му или поне така той го чувстваше.
Погледна надолу към крещящото нещо на пода и с тези черни изпълнени със звезди и каза:
-Как можа да го направиш?
-Направих каквото трябваше. - казах.
Той поклащаше главата си.
-Не исках толкова много да живея.
-Аз исках. - каза Мика.
Двамата мъже се погледнаха един друг; жълто-зелени очи към черни. Нещо изглежда да премине през тях, после Ричард отново погледна към мен.
-Той умира ли?
-Не точно.
Той затвори очите си и за миг погледнах вътре в него, преди да повдигне щитовете си.
Не ужасът го бе накарал да пребледнее, а фактът, че привила на силата, който бе почувствал бе по-добро от всичко, което бе преживявал. После щитовете се вдигнаха, но очите му останаха блуждаещи в мрака.
-Отведете ме от тук. - каза той.
-Промени формата си, Ричард, излекувай се. - казах.
Той само поклати глава.
-Не.
-Мамка му, Ричард.
Той само каза:
-Не. - тогава Джамил и Шанг-Да му помогнаха към вратата.
Гледах го, но не се опитах да го извикам обратно. Постарах се максимално да го игнорирах, докато клечах до скелетоподобното нещо, в което се бе превърнал Орландо Кинг. Знаех как да му върна енергияга и това би било привилно от само себе си, но Орландо искаше да умре, а Химера бе твърде опасен да бъде жив. Направих каквото Орландо желаеше и наложих спаведливост над Химера. Повиках магията си още един път и се прекарах през борещото се, крещящо нещо и освободих душата. Прелетя покрай мен като невидима птица и тялото издаде онзи дълъг приптящ дъх, което обикновено е последният звук. Орландо Кинг умра неразпознаем, освен ако не се проверят зъбните картони.