Двете змии които охраняваха Корнус внезапно се хвърлиха към мен и аз бях прекалено близо. Бях толкова сигурна с новите си вълчи усещания че те няма да се бият с нас. Бях небрежна. Забравих че накрая сме наполовина животни. И човешката половина те прецаква всеки път.
Те дойдоха с размазваща скорост прекалено близо до мен за да направя нещо, но се протегнах към другият нож в обувките. Знаех че никога няма да го достигна. Грегъри изскочи в размазана ивица, взимайки едната змия по средата, завъртайки го на земята. Но другият беше върху мен, ноктите устремени надолу преди да ударя земята с него върху мен. Вече бях вцепенена, не болеше. Ноктите разкъсаха стомаха ми, преминавайки през платът на ризата към плътта отдолу. Почувствах го да копае към сърцето ми. вдигнах дясната си ръка за да оплитах и грабнах китката, но чувствах че движенията ми са бавни. Ръката ми сякаш тежеше хиляда паунда и далечно знаех че бях наранена, зле наранена. Нещо лошо се бе случило в това първо размазване на нокти.
Грегъри внезапно беше там, бледа козина хваната между многоцветни змии. Той падна върху мен е един от тези който го яздеше. Той никога не се опита да се защити, той дереше този който беше върху мен. Откъсвайки го от мен, а те тримата бяха върху мен. Беше момент в който очите на Грегъри и тази ръмжаща уста беше на сантиметри от моята. Ние бяхме толкова близо колкото любовници и знаех че ноктите в мен са негови. Той падна срещу мен, притискайки се към плътта ми. тогава други ръце ни разделиха. Имах поглед към лицето на Джамил, видях устните му да се движат, но нямаше звук. Тогава чернотата се затвори над зрението ми и изяде всичко освен слаба, слаба светлина. Тогава дори това изчезна и нямаше нищо освен тъмнината.
8
Сънувах че бягам, бях преследвана в гората през нощта. Чух ги да идват по-близо, по-близо и знаех че това което ме преследва не беше човек. Тогава паднах на земята и бягах на четири крака. Подгоних бледо нещо което бягаше пред мен. Меко нещо, което няма нокти, няма зъби и миришеше прекрасно на страх. То падна и писъка беше поразителен накара очите ми да ме заболят, раздразни ме. Зъбите ми потънаха в плътта и не се спрях докато не откъснах плът. Кръвта потече гореща в гърлото ми и съня избледня.
Бях в спалнята на Нарцис в черното легло. Жан Клод беше вързан, беше между подпорите от двете страна на долният край на леглото. Гърдите му бяха голи, покрити с белези от нокти, кръв течеше по кожата му. Пропълзях по леглото към него и не се страхувах, защото всичко което можех да помириша беше сладката мирис на кръвта. Той ме гледаше със удавящите си очи.
-Целуни ме ma petite.
Вдигнах се на колене. Устата ми се носеше над устните му. Той се премести към мен, но аз останах далеч от досега на тези целуващи устни. Предвидих устата си надолу, докато не бях точно над гърдите му и раните които бяха върху кожата му.
-Да, ma petite, да - той въздъхна.
Притиснах устата си към гърдите му и пиех. Събудих се очите вторачени, сърцето ми биеше. Ричард беше над мен. Той все още носеше коженият елек. Опитах се да вдигна ръката си, да го хвана, но лявата ми ръка бе завързана за дъска. Имаше система свързана за ръката ми. Погледнах в тъмната стая и знаех че не съм в болницата.
Вдигнах дясната си ръка си за да докосна лицето му, но тя беше тежка, прекалено тежка. Тъмнината се плъзна над очите ми като втурваща се топла вода и пръстите ми докоснаха кожата му.
Чух гласът му.
-Остани, Анита, остани. - Мисля че той ме целуна, нежно, тогава нямаше нищо.
Газех във водата до кръста, ясна, ледена вода. Знаех че трябва да изляза от водата или щях да умра, студеното щеше да ме улови. Можех да видя снега, изсъхналите дървета и снега. Тичах към тези далечни дървета, борех се с ледената вода. След това краката ми нямаше къде да стъпят и паднах в дълбока дупка. Водата се затвори над лицето ми и шока от студа ме удари като гигантски юмрук. Не можех да се движа, не можех да дишам. Светлината избледня през ясната, блестяща вода. Започнах да потъвам надолу, надолу в тъмната, студена вода. Трябваше да съм уплашена. Но не бях. Бях толкова изморена, толкова изморена.
Светли ръце се протегнаха към мен, идваха от светлината. Ръкав на бяла риза плуваше около ръката му и аз протегнах ръката си към небето. Ръката на Жан Клод се обви около моята и той ме дръпна към светлината.
Бях обратно в черната стая, но кожата ми беше мокра и студена, толкова студена. Жан Клод ме държеше в скута си. Той все още носеше виниловите дрехи. Тогава си спомних битката. Аз бях наранена. Жан Клод се наведе напред и целуна челото ми, постави лицето си срещу моето. Кожата му беше толкова студена колкото аз се чувствах, като лед който бе притиснат към мен. Трепетът беше по-лош, тялото ми танцуваше в малки принудителни движения.