-Дефинирай тяло.
Той се усмихна и усмивката беше същевременно нежна, снизходителна и някак тъжна. Той остана коленичил над мен, лицето му достатъчно близо за секунда, ръката ми в косата му, силата пулсираше около нас, изграждаше нещо голямо.
-Уста, език, понякога ръце, но е тяло, само ръцете ми не са достатъчни. Казаха ми ,че ти можех да лекуваш с тялото си, по същия начин.
Махнах ръката си от косата му и се опитах да направя малко разстояние между нас, но той не се дръпна, така че това не проработи. Истината бе, че мога да лекувам със секс или нещо толкова близо, че да не искаш да имаш публика.
-Един вид - казах. Погледнах в края на стаята, покрай главата на Мика и открих Чери.
-Е викането на плът е така както ,когато аз викам мунин? - мунина беше вид наследствени спомени на върколаците. С изключение на това, че те бяха повече като призраци, духове на мъртвите. Можеш да спечелиш тяхното знание, техните умения и имат лоши навици ако се свържеш с тях. Аз бях некроман, всички мъртви ме харесваха. Мунина, който ме хареса най-много от всички бе Рейна, старата лупа на вълчата глутница. Аз бях тази, която я уби, пречейки и да ме убие и тя изпитва удоволствие от факта, че може да ме обзема. Спечелих силата да контролирам Рейна ,когато я приех, изцяло. Когато я повиках, не се борех с нея вече. Работихме на някакъв вид примирие.
Но викането на мунина за лекуване беше почти сексуално за мен, защото беше сексуално за Рейна.
-Това не е сексуално - каза Чери. - Чувствено, но не сексуално.
Доверявах се на решението на Чери за това.
-Добре тогава, направи го.
Мика ме гледаше с тези страни жълто-зелени очи толкова ужасно близо.
-Направи го - казах.
Той ми даде тази тъжна усмивка, отново снизходителна, сякаш се присмиваше и над двама ни и плачеше за нас. Изнервяща усмивка. Тогава наведе устата си към врата ми и първият от белезите. Първата целувка беше нежна срещу гърлото му, той вдъхваше сила срещу кожата ми и внезапно ми беше трудно да дишам. Но силата се задържа над кожата ми като покривка. Тогава върха на езика му се плъзна по кожата ми, облиза гореща мокра линия по протежението на врата ми. Силата следваше линията като топла енергия и потъваше в кожата ми там, където ме беше облизал. Но това беше, когато устата му се притисна към кожата ми, запечата се срещу мен, засмука ме в устата си, между зъбите, усетих силата да влиза в мен, насочена в белезите. Той буквално дишаше лекувайки ме. Направих малко безпомощно движение. Не можех да си помогна. Всички си имаме нашите ерогенни зони, допълнителни зони ,където ако ни докоснат тялото ни реагира искаме или не. Моите бяха вратът и раменете.
Той се вдигна назад, достатъчно че да прошепне срещу вратът ми.
-Добре ли си? - Дъхът му бе толкова горещ срещу кожата ми.
Кимнах, лицето му обърнато далеч от него.
Той прие думата ми, притисна устата си обратно към вратът ми. нямаше подготвяне този път, той ме ухапа, достатъчно силно, че да се стегна. Стомахът ми се усука, свивайки ме на една страна, дръпна ме далеч от него.
-Анита, какво не е наред?
-Стомаха ми - казах.
Той плъзна роклята да се отвори, притисна ръката си върху стомаха ми.
-Няма рана тук.
Друга вълна от болка премина през червата ми, сви ме два пъти повече, за да се гърча на пода. Нуждата се разкъсваше през мен като нещо живо, което се опитваше да си разкъса изход от тялото ми.
Мика беше там, махаше косата от лицето му, силата която се изграждаше между нас се завъртя през тялото ми като котка преминаваща през мен. Той ме дръпна в ръцете си ,в скута си, притисна лицето ми към гърдите му.
-Доведете доктор.
Гърдите му бяха гладки и топли. Можех да чуя сърдечният му ритъм, да го усетя срещу бузата си. Можех да помириша кръвта под кожата му като някакъв екзотичен бонбон, който стопляше езика ми и се плъзгаше надолу по гърлото ми. Работих по пътя си по тялото му докато не можех да видя пулсът на вратът му. Гледах пулса като човек, който умира от жажда, гърлото ми гореше от необходимостта, устните ми сухи, напукани от липсата. Трябваше да се нахраня. Знаех че тази неотложност, не беше моя мисъл. Протегнах част от мен към Жан-Клод и го открих. Намерих го седнал в килия. Той погледна нагоре, сякаш можеше да ми види да стоя пред него, той прошепна:
-Мa petite. - и знаех къде беше той. Не знаех защо, но знаех къде, той беше в затвора в Сейнт Луис, резервирана стая за неща, които не могат да понасят дневната светлина. Погледнах в очите му и ги гледах как се изпълват със син огън, докато те не издаваха своя собствена светлина в тъмната клетка.