Той протегна ръка към мен, сякаш можехме да се докоснем, и това беше силата на Мика, звяра на Мика се завъртя през тялото ми и ме откъсна от Жан Клод.
Отворих очи и открих ръката си около Мика, лицето ми притиснато към тялото му, устата ми много близо до топлината на врата му. Имаше движение в стаята и знаех отдалечено, че някой тичаше да доведе доктор, но това, от което се нуждаех не можеше да ми го даде доктор.
Кожата на Мика имаше миризма на чистота, младост. Беше сякаш само по аромата мога да кажа на колко е години. Кръвта беше като глазура разпространена точно под нежността на месата му, и частта от мен, която мислеше за Мика като за месо, не беше Жан Клод, беше Ричард.
Не знам как да поставя нуждата в думи. Мика обърна лицето си, погледна в очите ми и усетих нещо вътре в мен да се отваря, някаква връзка, която дори не знаех, че съществува се разтвори широко. Вятърът духаше през вратата, вятър направен от мрак и тишината от гроба. Вятъра съдържаше в края си топло електричество като козина, която се търка в гола кожа. Вятърът, който бе увкусен от двамата ми мъже. Но аз бях центъра, нещото което можеше да ги държи и двамата вътре без да се пречупят. Живот и смърт, похот и любов.
-Какво си ти? - попита Мика, гласът му беше изненадан шепот.
Винаги съм си мислела, че вампирите взимат жертвите си, открадват волята им с очите си и им правят нещо като магическо изнасилване. Но в тази неотложност знаех, че е по-сложно от това, и по-просто. Гледах през очите на Жан Клод, силата му. Погледнах в лицето на Мика от сантиметри разстояние и го видях, чувството, неговата собствена нужда. Похотта беше там, ужасно недоволната похот и знаех че е от доста време с Мика. Но от долу беше по-голямата нужда, необходимостта за сила и подслон която властта може да му осигури. Беше сякаш можех да помириша нуждите му, да ги завъртя с езика си. Погледнах в жълто-зелените му очи, в това толкова човеко лице и Жан Клод ми даде ключа за душата на Мика.
-Аз съм сила, Нимир Радж. Достатъчно сила, която да те стопли в студените нощи. -Силата течеше от кожата му като горещ вятър. Този горещ вятър се смеси със силата във мен, усукаха се в мен докато не бяха извадени като нож дълбоко от мен. Това откъсна издихание от гърлото ми и Мика ме повтори. Силата се превърна в нещо безболезнено, нещо което галиш вместо да намушкваш, нещо което чакаш цял живот за да имаш.
Видях усещането да минава като поток през лицето на Мика и знаех, че той също го е почувствал.
Вятърът раздвижи ръба на косата му. И вятъра се движеше между нас, като място, където се срещаха студено и горещо и откриват нещо по-голямо, отколкото могат да образуват самостоятелно, нещо огромно и завихрящо се, вятър толкова силен, че може да изравни къщи и телефонни стълбове със земята.
Ръцете му се стегнаха около мен.
-Аз съм Нимир Ра, умствените игри не работят върху мен.
Застанах на колене все още в кръг от ръцете му, притиснах тялото си към предната част на неговото. Бяхме почти същата височина, контакта с очите беше страшно интимен. Силата се притискаше около нас като гигантска ръка, която ни притискаше един към друг. Тялото му реагира и той отново беше стегнат и голям, така силно притиснат към слабините и стомаха ми. Обикновено тук се смущавах, паникьосвах се, но не го направих. Знаех, че Жан Клод може да се храни от страст толкова добре, колкото и от кръв, но никога не го разбирах наистина какво означава до този момент, когато плътта на Мика докосваше моята. Не беше просто голото притискане към него, твърдостта и големината срещу тялото ми, това което ме накара да трепна срещу него, беше нуждата в тялото ми. Чувствах гласът му да трепери през тялото му, сякаш можех да прочета части от него, коато са прекалено примитивни за думи, нужди, коато нямат нищо общо с езика, и всички се правят с гола плът.
Той затвори очи и меко изпъшкване му избяга
-Това което предлагам не е илюзия, Нимир Ра, истинско е.
Той поклати глава.
-Сексът не е достатъчен.
-Аз не ти предлагам секс, не и сега. - Дори докато го казвах, притиснах тялото си срещу неговото. Цялото му тяло потрепна срещу мен и звук, много като хленчене излезе от гърлото му.
-Предлагам ти вкуса на истината, Нимир Радж, малък вкус от всичко, което мога да ти предложа. - В главата си знаех че е лъжа, но в сърцето си знаех, че е истина. Аз му предлагах сила и плът, две неща които той искаше, нуждата преди всичко друго. Това беше перфектната стръв, това беше грешно. Започнах да отстъпвам и да затварям силата обратно, но Жан Клод се бореше с мен. Той пъхна силата си в мен като ехо от тялото си, яздеше ме. Беше твърде късно за мен да се храня както хората се хранеха и да му върна силата. Той ме избягваше тези нощи, защото бях слаба. Аз ставах силна, а той отслабваше, а той имаше врагове в града. Ние не можехме да си позволим слабост. Всичко това, знаех в сърцето си, неговото съзнание към моето. И там беше семето на съмнението, можехме ли да си позволим да бъдем слаби? Това направи невъзможно за мен да го затворя.