-Това е прекалено лесно - казах. - Знам, че той не е имал предвид да ме нарани. Така че защо не мога да взема това чувство и просто да се обадя на Ричард и да му кажа: „Хей, идвам да прибера Грегъри”?
-Защото ти трябва да убедиш не просто Ричард, а цялата глутница, че имаш права над Грегъри.
-Какво имаш предвид с права над Грегъри? Той е мой леопард. Той е мой, не техен. Мика се усмихна, дългите му мигли надвиснаха над очите му, сякаш той не искаше да прочета изражението му в този момент.
-Улфика декларира Грегъри като измамник, за последица от това, че е убил лупата им.
-Аз съм жива, какво. . .
Мика вдигна ръка и го оставих да довърши.
-Ти си мъртва за глутницата, като тяхна лупа. Ставайки леопард ти ставаш мъртва за тях. Ти може да споделяш леглото на Ричард отново, но никога няма да бъдеш тяхна лупа отново. Те го гласуваха и Ричард ще унищожи собствената си структура на силата, ако ги принуди да гласуват.
-Казваш че той е Улфик, но не ги управлява наистина - казах.
Мика изглежда мислеше над това за секунда два, тогава започна да кимва и се спре по средата на движението.
-Да, всъщност, много добре поставено.
-Благодаря. - Една мисъл ми мина през ума и хванах ръката му. - Те няма да убият Грегъри, нали? - Нещо премина през лицето му което накара захвата ми да се стегне.
- Няма да го убият?
-Не - каза Мика.
Пуснах ръката му и се облегнах назад към стената.
-Какво му правят или какво ще му направят за да го накажат?
-Наказанието за убиване на лупа е смърт във всяка глутница. Но обстоятелствата са достатъчно страни, че мисля, че ще ти се предостави шанс да го спечелиш обратно.
-Да го спечеля обратно, как? - попитах.
-За това, ще трябва да говориш с Улфика.
-Ще го направя. - Погледнах покрай него. - Някой да ми донесе мобилният телефон от джипа. - Натаниел излезе през вратата без друга дума.
-Какво ще правиш? - попита Мика.
-Ще се уверя, че Грегъри няма да бъде наранен. Ако той ще е добре тази вечер, ще отида да извадя Жан-Клод от затвора. Ако Грегъри е в опасност, тогава първо ще извадя него.
-Приоритети - каза той тихо.
-Дяволски си прав.
Той се усмихна отново.
-Много съм впечатлен. Получи няколко удара в много кратък период от време, но все още си съобразителна и се движиш напред към решаването на проблемите един по един.
-Мога да реша само един проблем в даден момент - казах.
-Повечето хора се оставят да бъдат отклонени.
-Аз не съм повечето хора.
Той се усмихна леко отново, почти закри очите си с дългите си мигли.
-Забелязах.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да осъзная, че той беше гол, а аз носех само кърпа. Беше време да стана и да се облека. Изправих се, изтласквайки се далеч от предложената му ръка.
-Добре съм, Мика, благодаря все пак. - Погледнах покрай него към Чери и Зейн който все още стояха на вратата. - Имам ли някакви дрехи тук?
Чери кимна.
-Натаниел ти донесе неща от дома ти. Ще ги донеса. - Тя изчезна през вратата. -Оръжията също - извиках след нея.
Тя показа вратата си през вратата.
-Знам.
Това остави Зейн да седи на прага.
-Имаш ли работа за мен?
-Не точно сега.
Той се усмихна, достатъчно широко за да покаже горните и долни зъби, котешки зъби. Зейн беше прекарал прекалено много време в животинската си форма, за да се върне напълно.
-Ще помогна на Чери тогава. - Той се спря. - Наистина се радвам, че не умря.
-Аз също.
Той се ухили и напусна.
Това ме остави сама с Мика. Погледнах в жълто-зелените му очи и знаех, че те са знак за това, че е прекарал прекалено много време в животинската си форма. Ние не се бяхме целували, така че не знам дали има зъби като Зейн. Надявах се, че не и не бях сигурна защо ми пукаше.
-Имаш ли нещо на против, ако започна да се почиствам? - попита той.
Поклатих глава.
-Обслужи се. Отивам да погледна за дрехите си. - Но Натаниел мина през вратата с мобилният ми телефон.
Погледнах тънкият черен телефон. Имах го само от няколко месеца. Опитах се да не си купувам. Ако имате клетъчен телефон и пейджър никога няма наистина да се освободите от офиса. Разбира се, аз бях във ваканция. Въпреки, че това не е пълноценна почивка.
Набрах номера на Ричард по памет. Нямаше отговор, само секретаря. Оставих съобщение, тогава знаех какво да направя. Трябваше да разбера какво се случва с Грегъри. Помислих си за Ричард, усетих ръцете му, миризмата на вратът му, допира на косата му и тази боцкаща енергия, която преминаваше по кожата ми. Протегнах се към белега, който ме свързваше с Ричард и го намерих да стои на подиум. Той спореше с някого, не можех да видя кой. Никога не е било толкова ясно визуално с Ричард, колкото е с Жан Клод. Ричард се обърна, сякаш можеше да ме види да стоя до него, тогава ме изгони, хвърли щита си толкова солиден, че не можех да го усетя от другата страна.