Мика се притисна към стената, тялото му притискаше моето напълно, и започнах да намирам ритъм, все още нежен, но по-бърз. Той беше толкова внимателен с мен, а аз не исках да е внимателен.
Чух гласа си и не звучеше съвсем като моя.
-По-силно.
Гласът му излезе стегнат.
-Ще те нарани, ако е по-силно.
-Опитай ме.
-Не.
-Мика, моля те, просто го направи, моля е. Ако ме нарани ще ти кажа. Моля те. - Той не беше загубил контрола си в другата стаята и разбрах защо. Той наистина се страхуваше, че ще ме нарани, защото е в мен. Когато той просто се триеше в тялото ми, той не се притесняваше, че ще ме нарани. Сега го правеше. Това му даваше контрола, който ме задържаше от това да се нахраня. Той беше Нимир Радж и имаше достатъчно сила, че да ме задържи навън. Освен ако не свали щита си. за да направи това, той трябва да изгуби повече контрол.
Дори след като го помислих, част от мен изплува на повърхността. Можех да мисля отново или поне малко. Не исках да правя това. Не исках да се храня от него. Това беше грешно, по толкова много начина грешно. Започнах да казвам:”Мика, спри, не мога да направя това.” стигнах до:”Мика. . .” и той прие думата ми. Той влизаше в мен толкова силно и бързо, че откъсна крясък от гърлото ми и доведе тази нова част от мен, където яростният глад на Жан Клод за топлина, яздеше тялото ми и се плъзна през устата ми. Той спря.
-Добре ли си?
-Не спирай. Не спирай.
Той не ме пита отново. Навлизаше в мен толкова бързо и твърдо, че се задъхвах, неспособна да уловя дъха си. Малки, безпомощни звуци изпълваха устните ми, преминаха в думи:
-О, Господи, да, да, Мика! - всеки път щом го вкарваше, го правеше колкото може по-надълбоко, разбиваше се в мен, яздеше по линията между поразително удоволствие и болка. И точно, когато удоволствието започне да се превръща в болка, той се отдръпваше и бях способна да бия отново. Тогава той отново беше в мен и всичко започваше от начало.
Усещането бе, сякаш ме изпълва като чаша, докато нямаше нищо в мен, освен чувството за тялото му, чувството за плътта му, притисната в моята. Беше стегнато, сякаш той запушваше дупка с тялото ми и никога нямаше да я отпуши. Усещането за пълнота в мен растеше, растеше и се разпиля над мен, през мен, в мен и се откъсна през устата ми в дрипав, безумен писък, сякаш тялото ми се сви около него. И точно тогава контрола му, му се изплъзна, оставяйки ме да знам, че той все още беше нежен. Контрола му си отиде, докато го правеше и аз го изпих в мен, през гърдите му притиснати към гърба ми, през бедрата му, които се забиваха в дупето ми. Изпих го, сякаш той експлодира в мен. Нахраних се от него, дръпнах го навътре със всяка пора от кожата си, докато сякаш кожата ни беше пътят и ние се плъзнахме един в друг, за един момент бяхме едно нещо, един звяр. И можех да почувствам звяра му в мен, сякаш се бяха съчетали в телата ни, както човечността ни се беше обединила. В този момент, не се съмнявах, че съм истинска Нимир Ра.
Когато свършихме, се плъзнахме на пода, той все още в мен, ръцете му ме прегръщаха към тялото му, аз започнах да плача. Той се страхуваше че ще ме нарани, но не беше това. Не можех да му обясня сълзите, защото не исках да го кажа на глас. Но знаех. Опитвах се да не съм едно от чудовищата от толкова дълго време, и сега това чувство беше внезапно, аз бях те, и като двамата. Не можеш да си кръвосмучещ вампир и ликантроп по едно и също време. Те се зачеркват едно друго като болести или проклятие. Но чувствах звяра ми да се навива около звяра на Мика. Чувството бе като зародиш на безопасно, топло място, чакаща. И аз се бях хранила от него, толкова сигурно, колкото вампир. Винаги съм мислела че трябва да пия кръв за да стана една от тях. Но аз бях грешала, грешах за толкова много неща. Оставих Мика да ме държи. Чувствах сърцето му да бие срещу гърба ми.
12
Натаниел караше, защото аз треперех прекалено много за да се концентрирам. Функционирах, движех се напред, решавайки по един проблем за момент, но беше, сякаш земята по която ходех, въздуха който дишах, сякаш бяха несигурни и нови. Сякаш всичко се беше променило, защото аз се бях променила. Знаех по-добре. Знаех, че няма значение как се чувстваш или колко ужасно нещо ти се случи, светът просто продължава. Останалата част от света дори не разбира, че чудовищата ти изяждат сърцето. Преди много време това ме тревожеше, това, че можех да съм в такива каши, такова страдание, и на света просто не му пукаше. Светът, създанията като цяло, е замислен да се движи напред, да продължава без някой индивидуален човек. Чувството беше дяволско безлично и това е. Но, тогава, ако светът спре да се върти, просто защото някой от нас има лош ден, всички щяхме да плаваме в пространството.