Така че се бях свила на пасажерската седалка на джипа си в късната тъмнина и знаех, че само аз се бях променила. Но беше просто толкова голяма промяна, че чувството беше, сякаш света трябва да промени орбитата си, само малко.
Юни се беше върнал към нормалната си горещина. Натаниел носеше потник и копринени джогинг шорти. Беше вързал косата си, която беше дълга почти до глезените, в свободна плитка, която се къдреше до бедрото му. Той откри, че ако остави косата си да падне на пода, се заплиташе около педалите. Той също трябваше да премести седалката.
Натаниел беше единствения, който имаше шофьорска книжка от няколко месеца, въпреки че беше на двадесет. Габриел, техният стар алфа, не ги беше насърчавал да са самостоятелни. Нещо което търсех в тях, толкова колкото беше възможно. В началото Натаниел беше загубен, когато поисках от него да решава нещата сам, но после той стана по-добър. Това ме накара да се надявам, а се нуждаех от някаква надежда точно сега.
Беше избрал дрехите, които да донесе в превръщаческата болница. Черни дънки, кралско-синя тениска с ниско деколте, черен сутиен, който заставаше достатъчно ниско, че да си върви с ниското деколте на тениската. Съвпадащо долно бельо, черни чорапи, черните Найки, черно горнище с къси ръкави, което да скрие кобура с Браунинга. Хората продължават да ме карат да си избера нов пистолет. По всяка вероятност са прави. Със сигурност там някъде има нещо, което ще е по-удобно за малките ми длани, от Браунинга. Но все отлагам. Браунинга е като част от мен. Чувствам се непълна без него, сякаш ми липсва ръка. Ще трябва нещо повече от по-удобен захват за да ме убеди да си сменя пистолета. Така че, за сега сме си аз и Браунинга.
Натаниел също така ми беше донесъл каниите за китките и предназначените за тях сребърни ножове. Щях да ги оставя в колата, тъй като бях с къси ръкави. Малко прекалено агресивни са да ги нося в полицейско управление. Точно бях заменила черната кания по гръбнака, която бях унищожила в Ню Мексико. Беше специална поръчка и струваше двойно повече, но си заслужаваше. Наистина няма друга част от тялото ми, където мога да нося толкова дълго острие, и все още да бъда способна да седна без да се покаже дръжката
Пътувахме в тишина. Натаниел дори не беше включил радиото, което обичаше да прави. Той наистина се движеше в тишина, докато имаше музика на заден план. Но тази вечер, той беше оставил тишината да изпълни джипа.
Накрая зададох въпроса, който чаках да задам.
-Кой сложи Деринджъра в джоба на роклята ми? - Деринджъра беше в отделението за ръкавици.
-Аз.
-Благодаря.
-Има две неща, които правиш първо, обличаш се и взимаш оръжията. - Усмивката му беше осветена от уличната лампа. - Не съм сигурен кое е с по-голям приоритет. Трябваше да се усмихна.
-И аз не съм сигурна.
-Как си? - гласът му беше много внимателен, когато попита, спокоен в мълчанието на колата.
-Не искам да говоря за това.
-Добре. - Той беше един от няколкото хора, които наистина приемаха думата ми и не ме притискаха. Ако кажех на Натаниел, че не искам да говорим, нямаше да говорим. Тишината между нас не беше обтегната. Всъщност, мълчанието с Натаниел беше един от най-релаксиращите звуци в деня ми.
Натаниел паркира джипа и излезнахме. Имах лиценза си за екзекутор с мен, а и повечето хора ме познаваха. Събитието бе, че те ме мислеха за мъртва. Докато вървяхме към вратата, разбрах, че вероятно бе по-добре да се бях обадила, но сега беше прекалено късно. Бях на ярди от вратата. Нямаше да използвам телефонно обаждане сега.
Бях достатъчно позната, че обикновено минавах покрай бюрото, но тази вечер очите на офицера станаха големи докато той ми махна с ръка да продължа, така че да не мисля за металният детектор. Но набираше по телефона докато го правеше. Обзалагам се, че се обаждаше на началниците. Не виждаш хората да се вдигат от гроба всяка вечер. Добре де, предполагам аз го правя, но не и повечето ченгета.
Вървях нагоре по стълбите към вратата на РОСР, когато детектив Клайв Пери отвори вратата и се вгледа надолу по стълбите. Той беше строен, красив, афроамериканец и беше най-учтивият човек, който някога съм срещала. Той всъщност не улучи стъпалото и трябваше да се хване на парапета. Дори когато се облегна на стената, изглеждаше сякаш краката му не работеха точно сега. Той изглеждаше шокиран, не, изплашен. -Анита. - Гласът му беше задъхан. Това вероятно беше вторият път, от всичките години през които се познаваме, когато той използва първото ми име. Обикновено е госпожице Блейк.