Отговорих му така, усмихвайки се:
-Клайв, радвам се да те видя.
Очите му се присвиха към Натаниел, тогава обратно към мен.
-Ти трябваше да си. . . - Той се изправи на стълбището. - Имам предвид, ние чухме. . . -Гледах го как очевидно се опитваше наистина. Но по времето по което той застана на стъпалото, изглеждаше почти нормално. Но следващият въпрос не беше нормален. - Ти мъртва ли си?
Усмихнах се, тогава почувствах усмивката да увяхва докато гледах в очите му. Той беше сериозен. Предполагам, аз вдигах мъртвите за живот, така че въпроса не беше толкова абсурден, колкото звучеше, но разбрах, че част от шока му не беше просто, защото ме вижда да се разхождам наоколо. Беше от страхът му какво съм сега. Той мислеше, че съм ходещ мъртвец. По някакъв начин, той беше по-близо до това, колкото беше удобно, от друга беше толкова далеч.
-Не, Клайв, не съм мъртва.
Той кимна, но имаше стегнатост около очите му, която ме накара да се зачудя дали, ако се опитах да докосна ръката му, той ще трепне? Не исках да откривам, така че Натаниел и аз просто преминахме покрай него, оставяйки го сам на стълбището.
Влезнах в стаята, която беше пълна с бюра и заето хора. РОСР беше от тези, които бяха активни след три часът сутринта. Звукът умря постепенно, докато не се движех в тишина между бюрата и вторачените лица. Натаниел стоеше зад гърба ми, движеше се като атрактивна сянка.
Накрая казах, достатъчно силно, че да се понесе из стаята.
-Слухът за смъртта ми е много преувеличен.
И стаята експлодира в шумове. Внезапно бях обиколена от мъже и няколко жени, прегръщаха ме, потупваха ме по гърба, стискаха ръката ми. усмихнати лица, успокоени очи. Никой не показа резервите, които Клайв Пери показа на стълбите, и това ме накара на заден план да се зачудя за религиозността му и за неговата настроението му към свръхестественото. Той не беше чувствителен, но това не означава, че не можеше да стане около хора, които са.
Беше Зербовски, който ме вдигна напълно от земята в мечешка прегръдка. Той не е много висок, но ме завъртя в кръг, накрая ме сложи долу, засмя се.
-По дяволите, Анита, по дяволите, мислех че никога няма да те видим да преминаваш през тази врата отново. - Той премести косата си, която беше паднала върху челото му. Нуждаеше се от подстрижка, но обикновено го правеше. Дрехите му обикновено бяха смачкани, и беше сякаш бе избирал вратовръзката си на тъмно.
-Хубаво е да те видя. Чух че държите някой заподозрян за това, че ме е убил.
Усмивката му повяхна по краищата.
-Да, граф Дракула е в килията.
-Може ли да го измъкнеш, защото както виждаш, аз съм много жива.
Очите на Зербовски се присвиха.
-Видях снимките, Анита. Ти беше покрита с кръв.
Свих се.
Очите му станаха студени, подозрителни студени очи.
-Беше преди колко, четири дни? Изглеждаш положително жизнена за страдащ, изгубил толкова много кръв.
Можех да почувствам собственото си лице да става неутрално, дистанцирано, толкова студено и неразчетимо, колкото на едно ченге.
-Може ли да извадиш Жан Клод и да го подготвиш да тръгне? Ще ми хареса да го отведа в къщи преди да изгрее слънцето.
-Долф иска да говори с теб преди да си тръгнеш.
-Мислех си го. Може ли да те помоля да започнеш процедурата на Жан Клод, докато говоря с Долф?
-Ще го заведеш ли в къщата си?
-Ще го оставя на негово място, но това не е твоя работа. Ти си мой приятел Зербовски, не мой баща.
-Никога не съм искал да ти бъда баща, Анита. Това е заблуда на Долф, не моя. Въздъхнах.
-Да. - Погледнах Зербовски.
-Ще изведеш ли Жан Клод?
Той ме гледаше за секунда, две, тогава кимна.
-Добре. - Той погледна покрай мен към Натаниел, който се бе преместил към едната страна на стаята за да ме остави на поздравленията. - Кой е той?
-Натаниел, приятел.
Той погледна към мен.
-Малко млад, не е ли?
-Той е само шест години по-млад от мен, Зербовски, но той ме докара тази вече, защото аз не можех.
Очите му станаха притеснени.
-Добре ли си?
-Малко разклатена, но ще премине.
Той докосна лицето ми, гледаше очите ми, опитваше се да ги разчете, мисля.
-Ще ми хареса да знам какво, по дяволите, става с теб.
Срещнах погледа му, лицето ми, очите ми празни.