Щеше да умре тук.
„Искам само да направя онова, което е правилно. Защо е толкова трудно?“
Форч пристъпи напред, ухилен.
Уаксилий съсредоточи поглед върху куршума, който проблясваше в златисто. Не можеше да диша. Но този куршум…
„Металът е твоят живот.“
Куршум. Три части метал. Върхът му.
„Металът е твоята душа.“
Гилзата.
„Ти ни съхраняваш…“
И малката издатина в края на куршума. Онази, която петлето удряше.
В този момент, те се разделиха на три пред очите на Уаксилий — три отделни части. Той ги възприе като едно цяло. А после, докато прътът продължаваше да го смачква, пусна две от тях.
И блъсна напред издатината в края.
Куршумът се взриви. Гилзата се превъртя назад във въздуха, Тласната от аломантията на Форч, а самият куршум се стрелна напред, невредим, след което се заби в черепа му.
Уаксилий се свлече на земята, когато прътът отскочи от него. Срути се на купчина, като си поемаше дъх с мъка, а от лицето му капеше дъждовна вода и мокреше дървения под.
Като насън дочу гласове от долния етаж. Хората най-после бяха отреагирали на виковете и на последвалия звук от изстрел. Наложи си да се изправи на крака и изкуцука навътре в стаята, без да обръща внимание на гласовете на жените и мъжете, които се изкачваха по стълбите. Стигна до детето и разкъса въжетата, за да го освободи. Вместо да избяга уплашено, обаче, момченцето сграбчи Уаксилий за крака и се вкопчи в него, като продължаваше да хлипа.
Хората нахлуха в помещението. Уаксилий се наведе и вдигна гилзата на куршума от мокрия под, след което се изправи лице в лице с тях. Телингдуор. Баба му. Старейшините. Видя ужаса им и разбра, че го мразят, задето беше донесъл със себе си насилие в селището им.
Че го мразят, защото е бил прав.
Изправен до трупа на Форч, той стисна юмрук около гилзата и положи другата на главата на треперещото дете.
— Ще намеря свой собствен път — прошепна.
Вратата на скривалището се блъсна в другата стена и от нея се посипа облаче прах. Гъста мъгла падна около мъжа, който я беше изритал, и очерта силуета му: мъглопелерина с ресни, които се развяваха от движенията му, и бойна пушка, вдигната в едната ръка.
— Огън! — извика Мигс.
Хората му стреляха. Осмина мъже, въоръжени до зъби, изпразниха оръжията си по сенчестата фигура иззад барикадата в старата кръчма. Куршумите се нароиха като насекоми, но заобиколиха мъжа в дългото палто. Забиха се в стената, обсипаха вратата с дупки и разбиха рамката ѝ. Прорязаха след себе си дири в гъстата мъгла, но блюстителят на закона, плътната черна сянка сред здрача, дори не трепна.
Мигс стреляше отново и отново, отчаян. Изпразни един пистолет, после — втори, след което нарами пушката си и започна да редува стреляне с презареждане, колкото можеше по-бързо. Как се бяха озовали тук? Поквара, как се беше случило това? Не биваше да става така.
— Безполезно е! — извика един от мъжете му. — Ще избие всички ни, Мигс!
— Защо ти просто си стоиш там? — кресна той на защитника на закона. — Започвай най-после!
Стреля още два пъти и добави:
— Какво ти става?
— Може би се опитва да отвлече вниманието — предположи един от мъжете, — за да може приятелчето му да заобиколи барикадата и да излезе в гръб.
— Ей, това е… — започна Мигс, но се поколеба и се обърна към човека, който беше проговорил.
Кръгло лице. Обикновена шапка като за кочияш, с кръгла периферия — като бомбе, но по-плоска в горната си част. Как се казваше този? Мигс преброи хората си още веднъж.
Деветима?
Мъжът до него се усмихна, докосна шапката си с пръсти и заби юмрук право във физиономията му.
Всичко свърши зашеметяващо бързо. Онзи тип с плоската шапка просна Слинк и Гилиън, преди Мигс да успее да мигне. След това изведнъж се озова до двамата от отсрещната страна и ги събори на земята с помощта на фехтоваческите си бастунчета. Когато Мигс се обърна, опипвайки земята за пушката, която беше изпуснал, блюстителят на закона прескочи барикадата, развял ресните на пелерината след себе си, и срита Дроуърс в брадичката. После се завъртя и насочи пушката си към мъжете от другата страна.
Те пуснаха оръжията. Мигс коленичи, препотен, до една преобърната маса. Зачака изстрелите.
Такива не последваха.
— Готови сме, капитане! — извика мъжът.
Отряд констабли нахлу през вратата, като разбушува мъглите наоколо. Утринната светлина отвън и без това вече започваше да ги разпръсква. Поквара. Наистина ли бяха прекарали тук цялата нощ?